Варлам Шаламов: За една грешка на художествената литература

Художествената литература винаги е изобразявала престъпния свят със съчувствие, често пъти дори с раболепие. Тя създаде романтичен ореол около света на крадците, съблазнена от евтиния външен блясък. Писателите не са могли да прозрат истинското отвратително лице на този свят. Това е педагогически грях, заблуда, много скъпо платена от нашата младеж. На едно 14–15 годишно момче е простено да се увлича от „героичните“ фигури на този свят; за писателя обаче това е непростимо. Но дори сред големите творци не ще намерим такива, които, след като са съзрели истинското лице на криминалния престъпник, да са му обърнали гръб или да са го заклеймили така, както всеки голям писател е длъжен да заклеймява всичко безнравствено. По прищявка на историята най-големите радетели за съвест и чест, такива като Виктор Юго, са положили доста труд да възпеят престъпния свят. На Юго му се е струвало, че престъпният свят е такава част от обществото, която твърдо, решително и явно протестира срещу фалша на господстващата класа. Но Юго не си е направил труда да се вгледа в позициите, от които се бори с държавната власт този свят на крадците. Не едно момче е търсило познанство с живи „мизерабли“, след като е прочело романите на Юго. Прякорът „Жан Валжан“ и досега се среща сред криминалните.

В своите „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски избягва да дава прям, недвусмислен отговор на този въпрос. Всички тези Петрови, Лучки, Сушилови, Газини — всички те от гледна точка на истинския престъпен свят, на „истинските криминални“, са „балами“, „балъци“, „леваци“, „чукундури“, т.е. такива хора, които истинският престъпен свят презира, граби, потиска. От гледна точка на криминалните убийците и крадците Петров и Сушилов стоят много по-близо до автора на „Записките от Мъртвия дом“, отколкото до тях самите. „Крадците“ на Достоевски са също такъв обект на нападение и грабеж, както и Александър Петрович Горянчиков и подобните нему, каквато и пропаст да разделя престъпниците-дворяни от простия народ. Трудно е да се каже защо Достоевски не е тръгнал по пътя на правдивото изобразяване на апашите. Апаш не е онзи, който е откраднал. Човек може да открадне и дори системно да краде, но да не е апаш, т.е. да не принадлежи към този отвратителен таен „орден“. Изглежда, на каторгата с Достоевски не е имало хора от този „разряд“. Те обикновено нямат големи присъди, защото в основната си маса не са убийци. По-точно не са били по времето на Достоевски. Апашите, готови „да пуснат кръв“, онези, които са имали „дръзка“ ръка, не са били кой знае колко много в престъпния свят. „Печизчии“, „взломаджии“, „гепсонаджии“, „джебчии“ — това са основните „категории“ на обществото на „апашите“, както нарича себе си престъпният свят. Словосъчетанието „престъпен свят“ е термин, има конкретно значение. Мошеник, взломаджия, „човек“, гепсонаджия — това са все синоними. Достоевски не ги е срещал по време на каторгата си, а ако ги беше срещнал, може би щяхме да бъдем лишени от най-хубавите страници на тази негова книга — утвърждаването на вярата в човека, на доброто начало, заложено в човешката природа. Но Достоевски не се е срещал с апаши. Героите от каторгата в „Записките от Мъртвия дом“ са също такива случайни извършители на престъпления, както и самият Александър Петрович Горянчиков. Нима кражбите между свои, на които Достоевски няколко пъти се спира и специално ги подчертава — нима това е възможно в света на апашите? Там ограбват балъците, плячката се дели, следва игра на карти и вещите преминават от един апаш при друг в зависимост от това кой печели на „щос“ и „бура“. В „Мъртвия дом“ Газин продава спирт, това го правят и други „кръчмари“. Но апашите веднага биха отнели спирта на Газин и той нямаше да може да направи кариера.

Според стария „закон“ апашът не бива да работи на каторгата, вместо него трябва да опъват балъците. Такива като Мясников и Варламов в престъпния свят биха получили презрителния прякор „ливада“. Всички тези „дисципаджии“ (войници), „кашевари“ и „войскари“ изобщо не принадлежат към света на професионалните престъпници, към света на рецидивистите. Това са просто хора, сблъскали се случайно с негативната сила на закона, нарушили поради незнание някаква забрана, като Аким Акимович — този типичен балък. Докато светът на криминалните е свят със свои особени закони, водещ вечна война с онзи свят, чиито представители са и Аким Акимович, и Петров, заедно с осмоокия плац-майор. Плацмайорът е дори по-близък на апашите. Той е началство, дадено от Бога, с него отношенията са прости, като с представител на властта, и на такъв плац-майор всеки криминален ще му наговори сума приказки за справедливост, за чест и други възвишени неща. И ги повтаря вече не едно десетилетие. Пъпчивият, наивен плац-майор е техен явен враг, а такива като Аким Акимович и Петров — техни жертви.