О. Хенри - Техническа грешка

— Много съм ти задължен, Джим — каза Сам, като извади от устата си клончето, което дъвчеше. — Радвам се, че дойде да ми кажеш. Да, много се радвам.

— Е, аз да тръгвам. В магазина остана само малкия, а той не може да различи сеното от овеса. Той застреля Лестър в гърба.

— Застреля го в гърба?

— Да, докато си връзваше коня.

— Много съм ти задължен, Джим.

— Мислех си, че ще искаш да разбереш за това колкото се може по-бързо.

— Няма ли да влезеш да изпиеш едно кафе преди да тръгнеш, Джим.

— Няма, извинявай. Трябва да се връщам обратно в склада.

— Значи казваш…

— Да, Сам. Всички ги видяха, че са двамата в двуколката, а отзад бе завързан голям вързоп, сигурно с дрехи. Беше впрегнал бегачите, дето ги доведе от Маскоги. Трудно можеш да ги стигнеш.

— И кой път…

— Тъкмо щях да ти кажа. Тръгнаха по пътя за Гатри, но накъде ще хванат после… един господ знае.

— Добре, Джим, задължен съм ти.

Саймънс си сви цигара и смушка коня. След двайсетина метра той се обърна и извика:

— Не ти ли трябва… съдействие, така да се каже?

— Благодаря, ще се оправя.

— Така си и мислех. Е, бъди здрав!

Сам отвори джобното си ножче с костена дръжка и изчегърта парче засъхнала кал от левия си ботуш. А аз си помислих отначало, че иска да се закълне над острието да отмъсти жестоко или пък че ще изрецитира „Проклятието на циганката“. Няколкото вендети, на които бях свидетел или за които бях чел, започваха точно така. По всичко изглеждаше обаче, че тази ще тече по нов сценарий. Ако се поставяше на сцена, то веднага щеше да бъде освиркана и зрителите щяха да настояват да бъде сменена с някоя от сърцераздирателните мелодрами на Беласко.

— Чудя се — най-накрая проговори Сам замислено, — дали в кухнята е останал малко студен боб.

Той повика Уош, готвача-негър, разбра, че има и му поръча да го стопли и да свари силно кафе. После отидохме в стаята му, където спеше и държеше оръжието си, кучетата и седлата на любимите си коне. Сам извади три или четири от револверите си и започна внимателно да ги оглежда, като си свирукаше разсеяно „Жалбата на каубоя“. След това заповяда да се оседлаят и завържат пред къщата двата най-добри коня в ранчото.

Забелязал съм, че навсякъде из страната в едно нещо вендетите се подчиняват на строго правило. В присъствието на потърпевшия за отмъщение не се говори, дори самата дума не се споменава. Това е също толкова осъдително, колкото и споменаването на брадавицата върху носа на богатата леля. По-късно открих, че има още едно неписано правило, но доколкото разбирам, то важи изключително за Западните щати.

До вечеря оставаха два часа, но след двадесет минути аз и Сам вече бяхме наблегнали здраво на стопления боб, горещото кафе и студеното говеждо.

— Преди дълга езда човек трябва хубаво да се нахрани — каза Сам. — Хапни стабилно.

У мен се породи неочаквано подозрение.

— Защо заповяда да оседлаят два коня? — попитах аз.

— Един и един — два — отвърна ми Сам. — Не можеш ли да смятащ?

Като пряк резултат от аритметическите му упражнения, по гърба ми мигом полазиха студени тръпки. На Сам и през ум не му беше минало, че на мен може да ми хрумне мисълта да се откажа от честта да яздя рамо до рамо с него по кървавата пътека на мъстта и правосъдието. Оказа се, че бях сбъркал висшата математика с аритметика. Бях обречен. Сипах си още боб.

След час ние се носехме в бърз галоп на изток. Конете ни бяха кентъкска порода, но мескитовата трева на Запада ги беше превърнала в хали. Атовете на Бен Татъм може и да бяха по-бързи, и да имаха голяма преднина, но ако беше чул равномерното чаткане на копитата на нашите здравеняци, родени в самото сърце на родината на вендетата, той сигурно щеше да усети, че възмездието приближава без да позволи на праха да засипе следите на двуколката му.

Знаех, че единственият коз на Бен Татъм е бягството — бягство, докато стигне до по-безопасна територия, където има много приятели и поддръжници. А без съмнение той знаеше, преследвачът му ще го следва навсякъде и докрай.

Докато яздехме, Сам говореше за изгледите да завали, за цената на говеждото и за пианолите. Бихте си помислили, че той никога не е имал нито брат, нито любима, нито враг, когото да гони. Има теми, за които няма да намериш думи дори и в най-пълния тълковен речник. Знаейки изискванията на кодекса на вендетата, но поради липса на опит, аз малко се попрестарах и разказах няколко забавни анекдота. Сам се смееше точно на място — смееше се с глас. Но като чух този смях, аз се проклех, задето не ми е достигнал достатъчно такт да премълча проклетите анекдоти.