Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Олеле, Хък, това наистина е бездомно куче!

— Бързо, Том, погледни! За кого ли вие?

— Хък, сигурно вие и за двамата — нали сме заедно.

— Олеле, Том, край с нас! Аз, като умра, си знам къде ще отида. Толкова съм грешен…

— Остави се! Така става то, като бягаш от училище и правиш всичко онова, което ти забраняват! И аз можех да съм добро момче като Сид, стига да исках — ама не, то е ясно, че няма да искам! Но ако този път ми се размине, направо ще се заселя в неделното училище! — и Том започна да подсмърча.

— Ти ли ми казваш, че си бил лош! — Хъкълбери също заподсмърча. — Пусто да остане, Том Сойер, ти си най-милото и послушно момченце в сравнение с мене. Божке, Божке, де да имаше за мен поне наполовина надежда, колкото има за теб!

Том се задави, после прошепна:

— Гледай, Хък, гледай! То ни е обърнало гръб!

Хък погледна и радост изпълни сърцето му.

— Вярно, дявол да го вземе! И преди ли беше така?

— Да, така беше, ама аз, глупакът му с глупак, не забелязах! Еха, това е екстра! Но за кого ли вие?

Воят секна. Том наостри уши.

— Шшт! Какво е това? — прошепна той.

— На мене ми прилича на… на свинско грухтене. Не… Том, някой хърка.

— Точно така! Ама къде хърка, Хък?

— Май в другия край. Поне така ми се счува. Татко понякога спеше там заедно с прасетата, ама той като хърка, направо всичко събаря! А и сигурно татко никога няма да се върне в този град.

Приключенският дух отново завладя момчетата.

— Хъки, ако аз водя, ще дойдеш ли да погледнем?

— Нещо не ми се ще, Том — ами ако е Индианеца Джо!

Том се уплаши. Но след малко изкушението надделя и двете момчета решиха да опитат, като се разбраха да си плюят на петите, ако хъркането спре. Затова се запрокрадваха на пръсти един след друг. Когато стигнаха на пет крачки от хъркащия, Том настъпи една съчка и тя се счупи с трясък. Мъжът изстена, размърда се и лунната светлина огря лицето му. Беше Мъф Потър. Когато той се разшава, сърцата на момчетата престанаха да бият и надеждите им помръкнаха, ала сега страхът им мина. Те се измъкнаха на пръсти навън през една дупка в стената и малко по-нататък спряха, за да си кажат по нещичко на раздяла. И тъкмо тогава протяжният, печален вой отново се издигна в нощта! Те се обърнаха и видяха, че бездомното куче е застанало на няколко крачки от мястото, където лежеше Потър, и то с лице към него, вирнало нос към небето.

— Леле мале, за него е! — възкликнаха в един глас момчетата.

— Том, разправят, че едно бездомно куче виело около къщата на Джони Милър към полунощ, някъде преди две седмици, а същата вечер една кукумявка влетяла, кацнала на перилата на стълбите и почнала да каканиже — а пък у тях още никой не е умрял.

— Знам, че никой не е умрял. Ама нали Грейси Милър точно следващата събота падна в кухненската камина и се изгори ужасно?

— Да, ама не е умряла. И даже оздравява.

— Ти само почакай и ще видиш. Свършено е с нея и това е също толкова сигурно, колкото и че е свършено с Мъф Потър. Така казват негрите, Хък, а те ги разбират тия работи.

Двете момчета се разделиха умислени. Когато Том се промъкна в спалнята си през прозореца, беше вече призори. Той се съблече, като много внимаваше да не вдига шум, и докато заспиваше, се поздрави за това, че никой не го е усетил. Не разбра, че леко похъркващият Сид беше буден, и то от цял час.

Когато Том се събуди, Сид вече се беше облякъл и излязъл. По светлината на слънцето и по въздуха си личеше, че вече е късно. Том се стресна. Защо не го бяха събудили, защо не го бяха тормозили, докато стане, както винаги? Тази мисъл го изпълни с мрачни предчувствия. Само за пет минути той се облече и слезе долу — всичко го болеше и много му се спеше. Семейството все още беше на масата, но бяха свършили да закусват. Никой не го упрекна, но всички извърнаха очи от него. Цареше такова тежко мълчание, че хлад прониза сърцето на провинилия се. Той седна и се опита да се преструва на весел, ала напразно се мъчеше — никой не се усмихна, никой с нищичко не му откликна. Той също потъна в мълчание, а сърцето му слезе чак в петите.

След закуска леля му го отведе настрана и Том почти се зарадва от мисълта, че ще му се размине само с бой с пръчка. Обаче не стана така. Леля му се разплака и го попита как така е могъл да се измъкне и да разбие старото си сърце, а най-накрая му каза да прави каквото си ще — нека се погуби, нека трупа мъки връз побелялата си глава, докато я вкара в гроба, защото нямало никакъв смисъл да се мъчи с него. Това беше по-лошо и от хиляда удара с камшик — сега сърцето го болеше повече отколкото тялото. Той плака, моли за прошка, отново и отново обещаваше да се поправи и най-накрая получи опрощение, но усещаше, че не са му простили докрай и доверието към него е сериозно подкопано.