Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Той размахваше заплашително юмрук под носа на доктора. Ненадейно докторът замахна и просна главореза на земята. Потър изтърва ножа и кресна:

— Ей, няма да ми биеш другаря! — и в следващия миг двамата с доктора се вкопчиха един в друг и се сбориха здравата, като мачкаха тревата, а изпод петите им хвърчеше пръст. Индианеца Джо скочи на крака с пламнал от ярост поглед, грабна ножа на Потър и се запрокрадва като котка около двамата биещи се, дебнейки възможност за нападение. Ненадейно докторът се изтръгна от хватката на противника, сграбчи тежката дъска от гроба на Уилямс и така халоса Потър, че онзи се просна на земята. В същия миг метисът се възползва от шанса и заби ножа чак до дръжката в гърдите на младия мъж. Той се олюля, падна върху Потър и го обля в кръв. В същия миг облаците затулиха луната и скриха ужасната гледка, а двете уплашени момчета хукнаха да бягат в тъмното.

След малко, когато луната отново изплува, Индианеца Джо бе застанал до двете тела и ги разглеждаше замислено. Докторът измънка нещо несвързано, въздъхна продължително веднъж, два пъти и притихна.

— Разчистихме си сметките, проклет да си — измърмори метисът.

После пребърка трупа, сложи смъртоносния нож в разтворената длан на Потър и приседна върху празния ковчег. Изминаха три, четири, пет минути. Потър се размърда и започна да пъшка. Ръката му стисна ножа, той го вдигна, погледна го, потръпна и го изтърва. После се надигна, бутна мъртвото тяло от себе си, облещи се насреща му, а после се огледа озадачено и срещна погледа на Джо.

— Божичко, как стана това, Джо? — попита той.

— Мръсна работа — отвърна Джо, без да се помръдне. — Защо го направи?

— Аз ли?! Не съм го направил аз!

— Виж какво, тези приказки няма да минат!

Потър се разтрепера и пребледня.

— Мислех си, че ще изтрезнея. Що ли ми трябваше да пия тая вечер! Още ми се мае главата, даже по-зле, отколкото като тръгнахме насам. Съвсем ми е като в мъгла — нищо не си спомням, ама нищичко. Кажи ми, Джо… кажи ми честно, стари друже… аз ли го направих? Аз без да искам, Джо… кълна се в честта си и в душата си, не съм искал! Кажи ми как стана, Джо! Боже, какъв ужас… той беше толкова млад и кадърен…

— Вие двамата се счепкахте, той те цапардоса с дъската и те просна на земята. После ти се надигна замаян, залиташе, сграбчи ножа и му го заби тъкмо когато той пак те халоса здравата. Ти допреди малко лежеше тук като дърво.

— Изобщо не съм знаел какви ги върша! Да пукна на място, ако съм знаел! Всичкото е заради уискито и от нерви, тъй мисля аз. През живота си не съм барвал оръжие, Джо! Бил съм се, ама никога с оръжие! Всеки ще ти го каже. Не казвай на никого, Джо! Обещай, че няма да кажеш на никого… ти си свестен човек, Джо! Винаги съм те обичал, пък и съм те защитавал. Не помниш ли? Няма да ме издадеш, нали, Джо? — и клетникът падна на колене пред хладнокръвния убиец и сключи умолително длани.

— Така си е, Мъф Потър, ти винаги си се държал добре с мен, затова няма да те издам. Давам ти честната си дума.

— О, Джо, ти си ангел! Ще те благославям за това, докато съм жив! — и Потър се разплака.

— Хайде, хайде, стига вече. Не му е времето да хленчиш. Ти хващай оня път, аз ще хвана тоя. Хайде, по-живо, и не оставяй никакви следи!

Потър припна в тръс, който бързо премина в отчаян бяг. Метисът, загледан подире му, промърмори:

— Ако е толкова замаян от удара и насмукан с ром, както ми се видя, хич няма да се сети за ножа, а ако се сети, вече ще е толкова далече, че ще го е страх да се върне самичък на такова място… Страхливец!

Две или три минути по-късно единствено луната съзерцаваше убития, завития с одеяло труп, ковчега с откъртения капак и зейналия гроб. Отново бе настанало глухо безмълвие.

Двете момчета търчаха към градчето, изгубили ума и дума от страх. Сегиз-тогиз те поглеждаха боязливо през рамо, сякаш се страхуваха, че ги преследват. Всеки пън, изпречил се на пътя им, им се привиждаше като човек, враг, и караше дъхът им да секне. Докато тичаха покрай къщичките в покрайнините на града, от лая на събудените кучета пазачи на краката им сякаш поникнаха криле.

— Само дано стигнем до старата кожарска работилница, преди да сме капнали! — прошепна Том, като дишаше учестено. — Не мога повече!

Единственият отговор на Хъкълбери беше пъхтенето му. Момчетата се втренчиха в набелязаната цел, която им вдъхваше надежда, и напрегнаха сили. Най-сетне стигнаха, втурнаха се през отворената врата и се строполиха в тъмното капнали от умора — ала им олекна. Лека-полека бясно тупкащите им сърца се успокоиха и Том прошепна: