Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Да, бе решено. Той бе избрал своето поприще. Щеше да избяга от къщи и да подхване пиратския занаят. Още утре сутринта! Затова трябваше да се започне с приготовленията. Да събере всичкото си имане. Той отиде до един изгнил пън наблизо и започна да копае под него с ножчето си. Не след дълго острието се удари в дърво — кънтеше на кухо. Той бръкна в дупката и внушително произнесе следното заклинание:

— Туй, дето тук не е било, да дойде! Туй, дето си е тук, да си стои!

После изстърга пръстта и отдолу се показа тънка чамова дъска. Вдигна я и отдолу се разкри малка спретната съкровищница с дъно и стени от също такива дъски. Вътре имаше бяло топче. Удивлението на Том бе безкрайно! Той се почеса озадачено по главата и рече:

— Това пък вече беше прекалено!

После кисело захвърли топчето и потъна в размишления. Значи това поверие, което той и другарите му смятаха за необорима истина, го бе подвело! Ако закопаеш някъде топче и произнесеш нужните заклинания, а после две седмици не го пипаш и накрая отвориш скривалището с току-що произнесените магически думи, ще откриеш, че всичките загубени някога от тебе топчета са се събрали там, без значение къде са били разпръснати. Но цялата тази работа съвсем недвусмислено бе пропаднала. Вярата на Том се разклати из основи. Много пъти беше чувал, че тази магия е вършила работа, но че се е провалила — нито веднъж. Изобщо не му мина през ума, че той самият вече на няколко пъти я бе изпробвал, но все не успяваше да намери къде е скрил топчето. Том се чуди, чуди и най-сетне реши, че тук се е набъркала някоя вещица и е развалила магията. Сметна това обяснение за задоволително и се разтършува наоколо. Най-сетне намери едно песъкливо местенце с вдлъбнатинка като фуния по средата. Легна на земята, приближи уста до вдлъбнатинката и се провикна:

— Бръмбарче, бръмбарче, кажи ми онова, което искам да узная! Бръмбарче, бръмбарче, кажи ми онова, което искам да узная!

Пясъкът се размърда и след малко оттам изпълзя малко черно бръмбарче, което мигом се стрелна уплашено навътре.

— Не ще да ми каже! Значи наистина вещицата го е развалила! Знаех си аз!

Том беше наясно, че няма никакъв смисъл човек да се бори с вещици и затова се оклюма. Обаче му хрумна, че може поне да си прибере топчето, което току-що бе захвърлил, затова се върна и го затърси търпеливо, ала не го намери. Върна се при своята съкровищница и застана точно на същото място, където стоеше, когато хвърли топчето. После извади от джоба си друго топче и го метна в същата посока с думите:

— Братко, върви да намериш брат си!

Проследи го къде ще падне и отиде да го търси. Но топчето бе паднало или твърде близо, или твърде далеко и затова той опита още два пъти. Последният опит излезе успешен. Двете топчета лежаха на педя едно от друго.

Точно в този миг откъм зелената гора се разнесе тръбене на ламаринена тръба — играчка. Том бързо съблече сакото и панталоните си, превърна едната си презрамка в колан, разрови съчките зад гнилия пън и измъкна оттам саморъчно стъкмени лък и стрела, меч, направен от летва и тенекиена тръба. Мигом грабна всичко това и хукна бос, а ризата му се развяваше. Скоро спря под един голям бряст и протръби в отговор, а после се запромъква на пръсти, като предпазливо се озърташе насам-натам. После изкомандва полугласно на въображаемата дружина:

— Стой, весела дружино! Спотайвайте се, докато не протръбя!

Появи се Джо Харпър — също толкова леко облечен и също толкова тежко въоръжен като Том. Том се провикна:

— Стой! Кой броди из Шъруудската гора без мое разрешение?

— Гай Гисборн не се нуждае от ничие разрешение! Кой си ти, че… че…

„…дръзваш да ми държиш такъв език“ — подсказа му Том, защото разговаряха „по книгата“.

— Кой си ти, че дръзваш да ми държиш такъв език?

— Кой съм аз ли?! Аз съм Робин Худ, както мерзкият ти труп скоро ще научи!

— Значи ти си прочутият разбойник! С радост ще поспоря с теб за пътищата в тази весела гора! Брани се!

Те грабнаха дървените си мечове, захвърлиха останалото си снаряжение на земята, заеха позиция за фехтовка крак до крак и подхванаха сериозна битка по всички правила — два удара горе, два долу. След малко Том се обади:

— Е, ако вече си му хванал цаката, давай по-живо!

Така че те „го дадоха по-живо“, и то толкова усърдно, че се задъхаха и се изпотиха. Най-сетне Том се провикна:

— Падай де! Падай! Ама защо не падаш?

— Няма пък да падна! Що не паднеш ти? Ти си го отнасяш по-зле!