Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Да, Том — няма да обичам друг освен тебе и никога няма да се омъжа за друг освен за теб… но и ти също няма да се ожениш за никоя друга!

— Много ясно! Разбира се! То си влиза в уговорката! И винаги на идване и на връщане от училище ще вървиш с мен, като няма кой да ни гледа. А на забавите ти ще избираш мен, а аз ще избирам тебе, защото така се прави, когато си сгоден.

— Каква прелест! Никога досега не бях чувала за това!

— О, страшно е весело! Когато аз и Ейми Лорънс…

Ококореният поглед на Беки подсказа на Том, че е допуснал ужасен гаф и той млъкна сконфузено.

— О, Том! Значи не съм първата, за която си се годявал!

Момиченцето се разплака.

— Беки, не плачи, моля те! — възкликна Том. — Аз вече не я обичам!

— Том, обичаш я! Знаеш много добре, че я обичаш!

Том се опита да я прегърне през врата, но тя го бутна, извърна лице към стената и продължи да плаче. Том отново се опита да я прегърне, мълвейки утешителни слова, ала пак бе отблъснат. Тогава гордостта му проговори и с наперена походка той излезе навън. Постоя там неспокоен и притеснен, като току поглеждаше към вратата с надеждата, че тя ще се разкае и ще излезе да го търси. Но тя не излизаше. Тогава му стана чоглаво и започна да се усеща, че сбъркалият е той. Тежка борба води със себе си, докато се принуди да направи първата крачка към помирението, ала най-сетне събра кураж и влезе. Тя все така стоеше в ъгъла с лице към стената и плачеше. Сърцето на Том се късаше. Той отиде при нея и постоя така — не знаеше как точно да започне. После каза колебливо:

— Беки, аз… аз не обичам никоя друга освен тебе!

Никакъв отговор — само ридания.

— Беки… — рече той умолително. — Беки, няма ли да кажеш нещо?

Пак ридания.

Том извади най-голямата си скъпоценност — пиринчена топка от решетката на камина, протегна я отпред, така че тя да я види, и каза:

— Моля те, Беки, вземи я!

Тя бутна топката на пода. И тогава Том излезе и се запъти към хълмовете, далече-далече — този ден той нямаше да се върне повече в училище. Не след дълго Беки бе обзета от подозрение. Тя се втурна към вратата, но Том не се виждаше никакъв. После изтича на площадката за игри, но и там го нямаше. И тогава тя извика:

— Том! Върни се, Том!

Заслуша се напрегнато, но отговор не дойде. Тишината и самотата бяха единствената си компания. Тя седна отново да плаче и да се кори. Когато учениците започнаха пак да се събират, тя трябваше да скрие тъгата си, да усмири разбитото си сърце и да поеме тегобата на протяжния, скучен, мъчителен следобед, сред чужди хора, без да има с кого да сподели скръбта си.

Том лъкатушеше из уличките, докато най-сетне се озова далече от пътя, по който учениците минаваха на връщане за училище и продължи мрачно нататък. На два-три пъти прекоси едно поточе, защото сред момчетата се ширеше суеверието, че минаването през вода заличавало следите. Половин час по-късно вече се бе скрил зад имението на вдовицата Дъглас на върха на хълма Кардиф — оттам училището едва-едва се виждаше в долината. Навлезе в гъстата гора и продължи все по-навътре напреки на местността. Намери едно обрасло с мъх място под един клонат дъб и седна. Никакъв ветрец не полъхваше, тежката обедна жега бе накарала дори и птичките да замлъкнат. Природата тънеше в унес, ненарушаван от никакъв звук освен далечното чукане на кълвач, и от това тишината сякаш ставаше все по-дълбока, а самотата — все по-тягостна. Душата на Том тънеше в меланхолия, чувствата му напълно съответстваха на обкръжението му. Той дълго седя с подпрени на коленете лакти и отпусната върху дланите брадичка, потънал в размисъл. Струваше му се, че в живота няма друго освен беди, и то в най-добрия случай, и изпитваше безмерна завист към наскоро споминалия се Джими Ходжис. „Сигурно е тъй спокойно — мислеше си Том — да лежиш унесен и да сънуваш во веки веков, вятърът да шумоли в дърветата, да гали цветята и тревата на гроба ти и да нямаш никакви скърби и тревоги, никога вече!“. Да не бе правил толкова пакости в неделното училище, той охотно би си отишъл от този свят и би се отървал от всичко. А що се отнася до това момиченце… Какво си беше сторил? Нищо. Искаше да си даде всичко най-прекрасно на света, а се отнесоха с него като с куче, като с най-долно псе! Някой ден тя щеше да съжалява, ала тогава може би ще е твърде късно. Ех, де да можеше да умре само временно!

Но жизнерадостните млади сърца не стоят дълго сломени. Скоро житейските грижи и тревоги неусетно отново завладяха Том. Какво ли щеше да стане, ако сега обърне гръб и изчезне тайнствено? Ами ако замине далече, ама много, много далече, в незнайни страни отвъд морската шир, и нивга веч не се върне! Какво ли щеше да си е тогава! Отново се присети за своето хрумване да стане клоун, но сега тази мисъл го изпълни единствено с погнуса. Защото безгрижието, смешките и шареното прилепнало трико бяха същинско оскърбление за един дух, зареял се в мъглявото, величествено царство на романтиката. Не, той ще стане войник и ще се върне след дълги години, цял в рани и покрит със слава. Не, още по-добре — ще избяга при индианците и ще ходи на лов за бизони, ще върви по планинските военни пътеки и ще се скита из девствените равнини на Далечния запад, а след много, много време ще се върне като велик индиански вожд, целият накичен с пера, ужасяващо изрисуван с бойни краски, и гордо ще нахлуе в неделното училище в някое сънено лятно утро със смразяващ кръвта боен вик! Всичките му другари щяха да се облещят от неутолима завист! Но не, имаше нещо още по-поразително и величествено дори и от това. Ще стане пират! Това е то! Точно такова бъдеще му предстоеше и то сияеше с невъобразим блясък. Името му ще отекне навред по света и ще кара хората да треперят от страх! Как славно ще бразди той разлюлените морски вълни със своя дълъг черен кораб „Духът на бурята“, а на носа му ще се вее зловещото знаме! А на върха на славата си щеше ненадейно да се върне в старото градче и да се втурне в църквата, обгорял и обветрен, в куртка и панталони от черно кадифе и високи чизми, с кървавочервена кърпа на главата и пищови на кръста, на хълбока му щеше да виси ръждясал от пролятата кръв нож, а на главата — широкопола шапка с пера! Черното му знаме с череп и кръстосани кости щеше да се ветрее и с нарастващ възторг щеше да слуша как си шушнат: „Това е Том Сойер, пиратът! Черният отмъстител от Карибско море!“.