Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

После зачакаха мълчаливо и, както им се стори, твърде продължително. Бухането на далечен бухал бе единственият звук, разтревожил нощното мъртвило. Все по-тягостни мисли налягаха Том. Трябваше да се поразведри с някакъв разговор и затова прошепна:

— Хъки, мислиш ли, че на умрелите им харесва, дето сме дошли тук?

Хъки пошушна в отговор:

— Де да знам! Тук е ужасно тържествено, нали?

— И още как!

Последва продължително мълчание — момчетата размишляваха по въпроса. После Том прошепна:

— Абе, Хъки, мислиш ли, че старият Хос Уилямс ни чува, като приказваме?

— То е ясно. Духът му поне ни чува.

След малко Том се обади:

— По-добре да бях казал „господин Уилямс“. Нищо лошо не съм искал да кажа! На него всички си му викат Хос.

— Том, като се приказва за умрели, трябва много да се внимава!

Това уби желанието на Том за приказки и разговорът отново замря.

После Том изведнъж сграбчи другаря си за ръката:

— Шшшт!

— Какво има, Том?

Двамата се притиснаха един до друг с разтуптени сърца.

— Шшшт! Ето на, пак! Не го ли чу?

— Аз…

— Опа! Сега го чуваш.

— Божичко, Том, те идат! Идат! Какво да правим?

— Хич не знам. Според теб те виждат ли ни?

— Ох, Том, те виждат в тъмното също като котките. Защо ли ми трябваше да идвам!

— Не се бой. Според мен няма да ни закачат. Ние нищо лошо не правим. Ако си седим тук и не мърдаме, може и изобщо да не ни забележат.

— Ще се помъча, Том, ама целият треперя!

— Чуй!

Момчетата прилепиха глави. Не смееха да дишат. Откъм далечния край на гробището се носеше приглушен говор.

— Виж ето там! — прошепна Том. — Какво ли е това?

— Адски огън. Ох, Том, ужас!

В мрака изплуваха неясни фигури — те размахваха един старовремски тенекиен фенер, който разсипваше по земята безброй светлинки, също като лунички. След малко Хък прошепна разтреперан:

— Това са дяволите, няма кой да е! Цели трима! Леле Божке, Том, дотука бяхме! Ти знаеш ли молитви?

— Ще се помъча да се сетя, но ти не се бой. Нищо лошо няма да ни направят. „Господи Боже мой, сега, когато лягам да спя, аз…“

— Шшт!

— Какво има, Хък?

— Хора са! Поне единият от тях. Гласът му е на стария Мъф Потър.

— Не… не може да бъде!

— Бас държа. Не мърдай и не шавай! Хич няма и да ни забележи. Къркан е както винаги, пияндето му дърто!

— Добре, ще си трая. Спряха. Търсят нещо и не могат да го намерят. Ето ги на, идват пак. Топло… студено. Пак топло. Горещо! Този път вървят право насам. Ей, Хък, познах гласа и на другия — това е Индианеца Джо!

— Той е, мелезът му неден! По-добре да бяха дяволи, да му се не види! Какво ли са намислили?

Шепотът заглъхна — тримата мъже бяха стигнали до гроба и стояха на няколко крачки от скривалището на момчетата.

— Тук е — обади се третият глас. Говорещият вдигна фенера и той освети лицето му. Беше младият доктор Робинсън.

Потър и Индианеца Джо мъкнеха носилка, върху която имаше въже и две лопати. Захвърлиха товара си и се заловиха да разравят гроба. Лекарят сложи фенера в горния край на гроба, седна и се облегна на един от големите брястове. Беше толкова близо до момчетата, че можеха да го пипнат.

— По-бързо, хора! — подкани ги той приглушено. — Луната ще изгрее всеки миг!

Те изръмжаха нещо в отговор и продължиха да копаят. Известно време не се чуваше никакъв шум освен стърженето на лопатите, изсипващи изринатата пръст. Най-сетне едната от тях глухо се удари о дърво — беше се натъкнала на ковчега. Само след минути мъжете вече го вадеха от гроба. Откъртиха капака с лопатите, извадиха трупа и го захвърлиха на земята. Луната се показа иззад облаците и освети бледото лице на мъртвеца. Сложиха трупа на приготвената носилка, покриха го с одеяло и го завързаха с въжето. Потър извади голям нож, отряза с него увисналия край на въжето и каза:

— Хайде, свършихме я тая проклетия. Ей, касапино, дай сега още петарка, инак тук ще си останем.

— Тъй то! — потвърди Индианеца Джо.

— Чакайте, какво означава това? — възкликна докторът. — Вие си поискахте парите предварително и аз ви платих!

— Да, но има и още нещо — Индианеца Джо се приближи до доктора, който се беше изправил. — Преди пет години една вечер дойдох да си поискам нещо за ядене и ти ме изгони от кухнята на баща си, каза ми да не стъпвам повече там за нищо на света! А като се заклех да ти го върна, та ако ще да е след сто години, баща ти ме тикна в затвора за скитничество. Да не мислиш, че съм забравил? Ненапразно имам индианска кръв! Сега те пипнах и трябва да си уредим сметките, да знаеш!