Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Излезе оттам толкова нещастен, че дори нямаше желание да си отмъсти на Сид, затова бързото бягство на последния през задния вход се оказа съвсем ненужно. Затътри се към училище мрачен и унил и си изяде боя с пръчки заедно с Джо Харпър за бягството предния ден. Но докато го биеха, той имаше вид на човек, чието сърце е измъчвано от много по-тежки неволи и такива дреболии изобщо не го засягат. После седна на мястото си, облакъти се на чина, подпря брадичка с ръце и се втренчи в стената с безучастния поглед на страдалец, достигнал предела на силите си. Лакътят му се опря в нещо твърдо. След много време той бавно, тъжно смени позата си и с въздишка взе предмета. Беше увит в хартия. Той я разгъна. Последва протяжна, дълбока, гигантска въздишка и сърцето му се разби. Това беше неговата пиринчена топка!

Последната сламка счупи гръбнака на камилата.

Малко преди дванайсет часа страшната вест вдигна цялото градче на крак. Нямаше нужда от телеграф, който в онези времена не бяха и сънували — историята вървеше от уста на уста, от група на група, от къща на къща с почти телеграфна бързина. Разбира се, същия следобед директорът пусна учениците да си ходят — целият град би го помислил за странен, ако не бе го направил.

Близо до убития бе намерен окървавен нож и някой разпозна, че е ножът на Мъф Потър — така разправяха. Разправяха и че някакъв окъснял гражданин заварил Потър да се мие в потока към два часа през нощта и че щом Потър го видял, веднага офейкал. Всичко това беше подозрително, особено миенето, защото Потър нямаше такъв навик. Освен това приказваха, че претършували целия град за „убиеца“ (обществото не протака много-много с проучването на уликите и издаването на присъдата), но никъде не го открили. Пратили конни съгледвачи по всички пътища във всички посоки, а шерифът „бил убеден“, че до мръкнало ще заловят престъпника.

Целият град се беше упътил към гробището. Сърдечните терзания на Том се разсеяха и той се присъедини към шествието — не защото хиляди пъти не би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и там, а защото някаква страховита, непонятна сила го теглеше нататък. Щом пристигна на ужасното място, той се провря през тълпата и видя зловещото зрелище. Струваше му се, че от предното му идване тук бе изминала цяла вечност. Някой го ощипа по ръката. Той се обърна и срещна погледа на Хъкълбери. И двамата мигом извърнаха очи и се зачудиха дали някой е забелязал как са се спогледали. Но всички приказваха и вниманието им бе приковано от страшната гледка.

„Клетият!“, „Горкият, толкова млад!“, „Това да им е за урок на крадците на трупове!“, „Мъф Потър ще увисне на бесилото, ако го хванат“ — такива неща се приказваха, а свещеникът каза:

— Господ го е осъдил. Тук има пръст Божи.

Том се разтрепера от глава до пети — бе съзрял каменното лице на Индианеца Джо. В този миг тълпата се разлюля и започна да се блъска. Разнесоха се викове: „Това е той! Ето го! Самият той идва насам!“

— Кой? Кой? — креснаха двайсетина гласове.

— Мъф Потър!

— Я гледай! Спря!… Вижте го, обръща се! Не го оставяйте да избяга!

Хората, накачили се по клоните на дърветата над главата на Том, казаха, че не се опитвал да избяга, а само изглеждал разколебан и смутен.

Каква адска безочливост! — заяви един от зяпачите. — Сигурно е искал да поогледа на спокойствие делото си и не е очаквал да има компания!

Тълпата се раздели пред шерифа, важно повел Потър за лакътя. Лицето на клетника бе изпито, погледът му издаваше колко го е страх. Щом застана пред убития, той се разтрепера като паралитик, скри лице в шепите си и избухна в плач.

— Не съм аз, приятели — изхълца той. — Кълна се в честта си, не съм аз!

— Че кой те обвинява? — изкрещя глас.

Изстрелът като че попадна в целта. Потър вдигна глава и се огледа с покъртителна безнадеждност в очите. Мярна Индианеца Джо и възкликна:

— О, Индианецо Джо, нали ми обеща, че никога няма да…

— Този нож твой ли е? — и шерифът му натика ножа в лицето.

Потър щеше да падне, ако не бяха го подхванали и настанили на земята. После промълви:

— Нещо ми казваше, че ако не се върна тук и не намеря… — Той потръпна, махна безсилно с ръка и продължи: — Кажи им, Джо, кажи им — вече няма какво да губя…

А после Хъкълбери и Том се облещиха, загубили ума и дума, докато слушаха как коравосърдечният лъжец най-спокойно разказва. Те очакваха всеки миг пратен от Бога гръм от ясно небе да се стовари върху главата му и се зачудиха защо ли гръмотевицата се бави толкова. А когато той свърши и си остана жив и здрав, колебливият им порив да нарушат клетвата си и да спасят живота на набедения убиец се изпари, защото беше ясно, че този мерзавец е продал душата си на дявола, а забъркаш ли се с дявола, загинал си.