Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

В момента най-новата мода беше водолечението и унинието на Том си дойде като неочаквано щастие. Всяка сутрин тя го извеждаше навън призори, закарваше го в бараката за дърва и изсипваше върху му цял потоп от ледена вода, а после, за да се съвземе, го бършеше с кърпа, която дращеше като ренде. Сетне го увиваше в мокър чаршаф и го завиваше с одеяла, докато дори и душата му се изпотеше и, както казваше Том, „жълтите петна по нея не избиеха през порите“.

Ала въпреки всичко това момчето ставаше все по-кахърно и все по-бледо, и все повече отпадаше духом. Тя прибави към досегашните процедури и горещи вани, седящи вани, душове и потапяния. Момчето си оставаше скръбно като катафалка. За да помогне на водолечението, тя му приложи и диета с рядка овесена каша и пластири за обриви. Изчисли колко може да поеме Том, все едно че беше гърне, и всеки ден го наливаше с всевъзможни фалшиви цярове.

Том вече се отнасяше напълно безучастно към тези изтезания, което изпълни сърцето на старата жена с ужас. Това безразличие трябваше да бъде сломено на всяка цена. Точно тогава тя чу за първи път за пенкилера и веднага поръча огромни количества. Опита го и душата си се изпълни с благодарност. Това бе просто огън в течна форма. Заряза и водолечение, и всичко и вложи цялата си вяра в новия цяр. Даде на Том една чаена лъжичка и с дълбока загриженост зачака резултата. Тревогите си мигом стихнаха и душата си отново намери покой, защото „безразличието“ бе пропъдено. Момчето не би проявило такъв буен и възторжен дух дори и ако го беше турила да седне върху жив огън.

Том почувства, че е време да се събуди от летаргията — да, този живот бе романтичен и чудесно пасваше на унинието му, но в него вече имаше твърде малко чувства и твърде много разсейващо разнообразие. Затова той почна да крои най-различни планове как да се отърве и накрая му хрумна да се престори, че пенкилерът много му харесва. Започна толкова често да иска да му дават от него, че това дотегна на леля му и тя му каза да си налива сам и да престане да си досажда. Ако беше Сид, никакви опасения нямаше да помрачат радостта си, но тъй като ставаше дума за Том, тя започна тайничко да наблюдава бутилката. Откри, че лекарството наистина намалява, но изобщо не си хрумна, че момчето всъщност укрепва здравето на една цепнатина на пода във всекидневната.

Един ден Том тъкмо даваше поредната доза на цепнатината, когато дойде жълтият котарак на леля му. Той взе да мърка, вперил лаком поглед в лъжичката, и се заумилква да му дадат да опита.

— Питър, недей да се молиш, ако не искаш! — рече му Том.

Но Питър даде да се разбере, че иска.

— Ама сигурен ли си?

Питър беше сигурен.

— Е, щом толкова искаш, ще ти дам, защото не ми се свиди, но ако не ти хареса, сам си си виновен!

Питър се съгласи. Том отвори устата му и наля пенкилер вътре. Питър подскочи на два метра във въздуха, нададе боен вик и се юрна из стаята, като се блъскаше в мебелите, обръщаше саксии и изобщо всяваше неразбория. После се изправи на задните си крака и се впусна в лудешки танц, обзет от безумна радост, отметнал глава настрана, като изразяваше мощно на глас своето безмерно щастие. После отново се замята из къщата, сеейки по пътя си хаос и разрушение. Леля Поли влезе тъкмо навреме, за да го види как извъртя две двойни салта, нададе мощно ура за финал и изхвърча навън през прозореца, като повлече със себе си досега оцелелите саксии. Старицата се вкамени от почуда и заоглежда стаята над очила. Том лежеше на пода и издъхваше от смях.

— Том, какво го е прихванало котарака, да му се не види?

— Не знам, лельо — едва успя да отвърне Том.

— Никога не съм виждала нищо подобно! Защо ли е пощурял така?

— Наистина не знам, лельо Поли. Котараците са си такива, когато се радват.

— Ами, така ли? — в тона си имаше някаква нотка, която накара Том да застане нащрек.

— Да, госпожо. Поне аз така мисля, де.

— Ти си мислиш значи?

— Да, госпожо.

Старицата се наведе. Том я гледаше с интерес, усилен от тревога. Твърде късно той се досети накъде бие тя. Издайническата дръжка на лъжичката стърчеше изпод покривката на леглото. Леля Поли я вдигна и я размаха. Том трепна и сведе очи. Леля Поли го хвана за обичайната дръжка — ухото му — и го чукна здравата по главата с напръстника.

— Е, сър, защо ви бе да причинявате това на горката безсловесна твар?

— От жал към него, та нали той си няма леля!

— Нямал бил леля! Дръвник такъв! Какво общо има това?

— Ужасно много общо! Защото ако имаше леля, тя щеше да му изгори всички вътрешности! Щеше да му опече червата, без да мисли, все едно че е човек!