Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Защо не се махна? За какво ти трябваше да се връщаш? — подвикна някой.

— Не можах… не можах! — изстена Потър. — Исках да избягам, но сякаш не можех да отида никъде другаде освен тук!

Няколко минути по-късно Индианеца Джо все така спокойно повтори показанията си пред следователя под клетва. Когато момчетата видяха, че гръм така и не го порази, съвсем се убедиха, че Джо е продал душата си на дявола. За тях сега той стана най-зловещото и най-интересното нещо, което бяха виждали, и те не можеха да откъснат омагьосаните си погледи от лицето му.

Наум решиха да го следят нощем при всеки сгоден случай с надеждата да зърнат ужасяващия му господар.

Индианеца Джо помогна да вдигнат трупа на убития и да го сложат в една каруца, за да го откарат. Тълпата потръпна и из нея се зашушна, че раната е прокървила! Момчетата решиха, че това щастливо обстоятелство ще насочи подозренията в правилна посока, но бяха разочаровани — не един от гражданите забеляза:

— Прокърви, когато беше на три крачки от Мъф Потър!

Страшната тайна и угризенията на съвестта цяла седмица след това измъчваха Том и не му даваха да спи. Една сутрин на закуска Сид рече:

— Том, ти толкова много се въртиш насън и бълнуваш, че заради теб не мога да заспя!

Том пребледня и сведе очи.

— Лош признак — рече сериозно леля Поли. — Том, какво ти тежи?

— Нищо. За нищо не се сещам. — Но ръцете на Том така се разтрепераха, че той си разля кафето.

— И само какви ги приказваш… — продължи Сид. — Снощи каза „Кръв, кръв — това е кръв!“. И го повтори сума ти пъти. Освен това каза „Не ме измъчвайте така, ще кажа!“. Какво да кажеш? Какво такова нещо ще казваш?

Всичко пред очите на Том заплува. Няма как да разберем какво би се случило, ала за щастие лицето на леля Поли изгуби угрижения си израз и без да иска, тя избави Том от затруднението, като каза:

— Ох! Значи е заради онова ужасно убийство. И аз почти всяка нощ го сънувам. Понякога даже сънувам, че аз съм го убила!

Мери каза, че и с нея става същото. Сид като че прие обяснението. Том се измъкна веднага щом успя да си измисли някакъв що-годе приемлив предлог. След това цяла седмица се оплаква от зъбобол и всяка вечер стягаше брадата си с кърпа. Той дори не подозираше, че нощем Сид го наблюдава и редовно разхлабва превръзката, подпира се на лакът и слуша бълнуванията му, а после отново му стяга превръзката. Постепенно обаче душевните му тревоги утихнаха, а зъбоболът му втръсна и биде зарязан. И да бе успял Сид да разбере нещо от несвързаното ломотене на Том, той си траеше.

На Том му се струваше, че съучениците му никога няма да престанат да водят следствия над умрели котки и така непрекъснато да му припомнят за неговите тревоги. Сид забеляза, че при тези разследвания Том никога не иска да бъде следователят, макар обичайно да бе тарторът във всяко ново начинание. Забеляза и че Том никога не искаше да е свидетел, което също беше странно. Не пропусна и това, че Том проявяваше подчертано отвращение към тези игри и все гледаше да ги избягва. Сид се чудеше, но не казваше нищо. В крайна сметка дори и на следствията им мина модата и те престанаха да мъчат съвестта на Том.

През това време на мъки и тегоби Том кажи-речи всеки ден дебнеше за сгоден момент да отиде при малкото зарешетено прозорче на затвора и да пуска контрабанда на „убиеца“ разни дребни лакомства — каквото успееше да чопне. Затворът беше една невзрачна тухлена барака на края на града, сред едно мочурище. Нямаше пари за пазач, а и без това твърде рядко затваряха някого там. Тези малки дарове помагаха много за успокояването на съвестта на Том.

Гражданите имаха силното желание да намажат Индианеца Джо с катран, да го овъргалят в пера и да го прекарат вързан през града заради кражбата на трупове, но той всяваше такъв страх, че никой не се нае да свърши тази работа и затова я зарязаха. И двата пъти, когато го разпитваха, той прояви предпазливостта да започне показанията си с боя, без да признава за обира на гроба преди това, и затова отсъдиха, че най-мъдро би било засега случаят да не се разглежда в съда.

Една от причините тайните грижи да не измъчват вече толкова Том бе, че го налегнаха нови тегоби. Беки Тачър спря да идва на училище. Няколко дни Том се бори с гордостта си и се мъчи да избие това момиче от главата си, ала не успя. Вечер започна да се навърта около бащината си къща и се чувстваше много нещастен. Тя беше болна. Ами ако умре! Тази мисъл го докарваше до умопомрачение. Войните вече не го вълнуваха, дори и пиратството! Очарованието на живота си бе отишло, остана само мрачна пустота. Той заряза обръча и пръчката — никаква радост не му доставяха вече. Леля му се разтревожи и започна да изпробва върху него всевъзможни лечения — тя беше от хората, влюбени в патентованите лекарства и във всякакви новоизмъдрени методи за възстановяване и укрепване на здравето. В тези работи тя бе неуморен експериментатор. Колчем се пръкнеше нещо ново по тази линия, треска я тресеше да го пробва — не върху себе си, защото тя никога не боледуваше, а върху всеки, който си паднеше подръка. Беше абонирана за всички здравни издания и лъженаучни френологически брошурки. Помпозното невежество, с което бяха тъпкани те, за нея беше като свеж въздух. Всичките им тъпоумия за проветряването на стаите, за това как да лягаш и да ставаш, какво да ядеш и какво да пиеш, колко гимнастика да правиш, какво състояние на духа да поддържаш и що за дрехи да носиш за нея си бяха същинско Евангелие. Тя изобщо не забелязваше, че списанията всеки месец громят всичко онова, което бяха препоръчали предишния. Беше простодушна и честна, затова лесно им ставаше жертва. Събираше всичките шарлатански списания и шарлатански лекове и така, въоръжена до зъби, яздеше сивия си кон, метафорично казано, и адът следваше подире си. Но дори не подозираше, че за страдащите си ближни тя съвсем не е предрешен ангел изцелител и ханаански балсам.