Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

— Здравей, Джим! — извиках и изскочих от горичката.

А той подскочи и ме погледна като втрещен. После падна на колене, стисна ръце и рече:

— Не ме пипнеш… недей! На никой мъртвец аз не правил зло! Все обичал и правил добро, кога може. Иди си в река, отдето дошъл, не правиш зло на стар Джим, той било все твой приятел…

Не стана нужда дълго да му разправям, че не съм мъртвец. А пък аз как се зарадвах, като го видях! Нямаше вече да съм сам. Не се боях, че може да ме издаде… и му казах, че не се боя. Аз приказвах, а той седеше и ме гледаше, без да продума. Най-после рекох:

— Съмна вече, Джим. Да закусим. Запали по-хубав огън.

— Защо паля огън за ягоди и разни бубонки? Нали имаш пушка? Уловим нещо по-добро от ягоди.

— Ягоди и разни там бубонки ли? — казвам аз. — Това ли ядеше?

— Нямал друго — рече той.

— Откога си на острова, Джим?

— От оная нощ, когато те убили.

— Още оттогава ли?

— Оттогава я.

— И нищо друго не си ял оттогава?

— Не, сър, нищо друго.

— Сигурно умираш от глад, нали?

— Цял кон може изям, ей богу. А ти откога на остров?

— От оная нощ, когато ме убиха.

— Така ли? Ами ти как преживял? Аха, ти с пушка. Така, така, има пушка. Добре. Сега ти убиеш нещо, аз запаля огън.

Отидохме при лодката и той запали огън на една тревиста полянка сред горичката. Донесох брашно, бекон, кафе, кафениче, тиган, захар, тенекиени канчета, а той гледаше като чалнат, защото мислеше, че тук има някаква магия. Улових един голям сом, той го изчисти с ножчето си и го изпържи.

После седнахме на тревата и изядохме всичко още горещо-горещо. Джим гълташе направо — толкова беше изгладнял. Като се наядохме, легнахме да поспим.

Подир малко Джим се обади:

— Слушай, Хък, кой убит в оная колиба, щом не ти?

Разправих му цялата история и той се съгласи, че било много хитро измислено. И Том Сойер не можел да измисли нещо по-хубаво.

Тогава аз му рекох:

— А ти защо си тук, Джим, и как дойде?

Той се посмути, помълча. После рече:

— Може по-добре да не казвам.

— Защо?

— Как да кажа, има си причини. Нали не обадиш никому, Хък, ако разправя?

— Да пукна, ако обадя, Джим.

— Добре, Хък, вярвам. Аз… избягал.

— Джим!

— Помни, казал няма да обадиш… Нали така казал, Хък, няма да обадиш.

— Казах. Казах, че няма, и държа на думата си. Честна индианска дума, ще я сдържа! Хората ще ме ругаят, че съм аболиционист [който се бори за премахване робството на негрите в САЩ], и ще ме презират, ама все ми е едно! Нито ще кажа, нито ще се върна. Разправи сега как си свършил тая работа.

— Добре, слушай. В оня ден стара господарка — сиреч мис Уотсън — цял ден грака, плаши сякак, ама все повтаря, че няма да продаде в Орлеан. Добре, ама аз видял там често се навърта някой търговец на негри и почнал да се боя. Едно вечер се свил до вратата — тя не съвсем затворена — и чул стара господарка казва на Вдовица, че продава мене в Орлеан; не ще, ама дали осемстотин долар за мене, а кой устои пред толкова пара? Вдовица се мъчел да накара да не прави така. Ама аз не останал да чуя по-нататък и направо избягал.

— Спуснал се от могила — рекох, — все намеря някой лодка над града; ама тук-там имало още буден човек и аз право в стара бъчварница на брега, дорде се прибере всички. Там стоял цяла нощ и все някой навърта наоколо. На шест часа заран идат лодки, къде осем-девет във всяка лодка разправят как баща ти отиде в град каже, че ти убит. Лодки все с господари, всичко отива да види къде убит. Някой спира до брега, остава малко там, после тръгне по река. От тях научил как станало убийство. Много било жал, Хък, че те убили, ама сега вече не жал.

— Лежал под талаш цял ден. Гладен бил, а за страх, няма страх; знае, стара господарка и Вдовица идат на молитвено събрание, щом закусят, и стоят цял ден, а мене всеки знае, на съмване тръгна с добитъка, та няма търсят през деня и чак вечер разберат, че ме няма. И слуги няма разберат по-рано — те офейкат на разходка, щом стари господарки се махнат от къщи.

— Като мръкне, поел за река. Стигнал на две мили зад последна къща. Намислил какво правя. Ако бягам пеша, кучета настигнат; ако открадна лодка за отсрещен бряг, разберат, че лодка липсва и открият дирите. Чакам, рекох си, някой сал; той без диря.

— След малко гледа — откъм завой светлинка. Нагазвам във вода, хващам трупи и така, досред река, крия между други трупи, все навежда глава и плува някак, и все чака сал. Иде сал и аз — хоп! — за кърма. Тогава излезе облаци, стане тъмно и аз пак — хоп! — на дъски. Хора се събрали на среда, около фенер, а река придошла, тече бързо; дорде съмне, рекъл, стигам двайсет и пет мили надолу, скачам, дорде не развидели, плувам до брега и сляза в Илиноис.