Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

Не беше кой знае каква мъчнотия да стигна дотам. Минах като стрела покрай предния му край — течението беше страшно бързо, — после навлязох в мъртви води и слязох на брега срещу Илиноис. Откарах лодката в едно дълбоко заливче, което знаех от по-рано; трябваше да се провирам през клоните на върбите, за да вляза; и така скрих лодката, та никой да не я забележи отвън.

Изкачих се на брега, седнах на един пън в предния край на острова, загледах широката река, черните плаващи трупи, погледнах към града, на три мили оттук, дето мигаха няколко светлинки. На една миля нагоре се виждаше грамаден куп от вързани дъски, който се спускаше по течението с някаква светлинка в средата. Гледах го как пълзи насам, а когато се изравни с мене, чух някой да вика: „Ей, ти там, на кърмата! Карай по-надясно!“ Чух го съвсем ясно, сякаш беше до мене.

Щом небето взе да посивява, навлязох в горичката и легнах да подремна преди закуска.

Когато се събудих, слънцето беше вече високо, та помислих, че трябва да минава осем часът. Лежах си аз на тревата под хладната сянка, размишлявах и си бях спокоен и доволен. Слънцето надничаше туктам през листата, ама дърветата наоколо бяха все високи и под тях беше доста тъмно. Там, дето светлината проникваше между клоните, по земята мърдаха светли петна, ще рече, горе имаше ветрец. Две катерички се бяха настанили на един клон, гледаха ме и ми бъбреха приятелски.

Много ми беше добре и никак не ми се ставаше да си приготвя закуска. Трябва пак да съм задремал, защото се стреснах, като чух някъде откъм горния край на реката едно глухо „бум!“ Понадигнах се, облегнах се на лакът и се ослушах; подир малко гърмежът се повтори. Скочих, отидох да погледна през една пролука между листата и видях нейде нагоре над водата да се вие дим — горе-долу около брода. А фериботът беше пълен с хора и се носеше бързо по течението. Разбрах какво става. „Бум!“ Белият дим се изви от борда на ферибота. Гърмяха оттам, та трупът ми да изплува над водата.

Много бях гладен, ама не биваше да паля огън, защото можеха да забележат пушека. Затова седнах, загледах дима и слушах гърмежите. Реката тук е цяла миля широка, а в лятно утро е всякога прекрасна — затова щях да гледам с радост как търсят останките ми, ако имаше какво да ям. По едно време се сетих, че пускат във водата хляб с живак, защото тоя хляб се спира непременно при удавника. „Трябва да си отварям очите, рекох си, и да пипна хляба, стига да доплава насам.“ Преместих се срещу брега на Илиноис да видя дали ще ми проработи щастието и не се излъгах: един голям самун доплава съвсем наблизо. Без малко щях да го докопам с един дълъг прът, ама се подхлъзнах и го изтървах. Застанал бях, разбира се, там, дето течението беше най-близо до брега — дотолкова се сещах. След малко доплава втори самун и този път сполучих. Извадих пръта, после и зрънцето живак и взех да ям. Хлябът беше купешки — какъвто ядат само богатите; не някаква проста царевична пита.

Намерих си едно хубаво местенце сред листака, седнах на един пън, ядях и гледах самодоволно ферибота. После ми хрумна нещо друго. „Сигурно, казвам си, Вдовицата, пасторът или някой друг се е помолил хлябът да ме намери. И той ме намери. Значи молитвата не е празна работа — искам да кажа, ако се моли някой като Вдовицата или пастора; моята молитва не хваща място, защото сигурно само молитвата на праведните хора върши работа.“

Запалих лула и сума време пуших и гледах. Фериботът се носеше по течението и аз реших, че ще успея да видя кой е на него, защото сигурно и той щеше да дойде, докъдето беше стигнал хлябът. Като наближи съвсем, угасих лулата, върнах се на мястото, отдето бях уловил хляба, и легнах зад един пън на брега. Пънът беше разцепен, та имаше отде да надничам.

Полека-лека фериботът наближи толкова, че можеха да хвърлят дъска и да слязат по нея на брега. Всички бяха тук: баща ми, съдията Течър, Беси Течър, Джо Харпър, Том Сойер и леля му Поли; Сид, Мери и кой ли не. Всички приказваха за убийството, но капитанът ги прекъсна и рече:

— Гледайте по-внимателно! Течението тук е много близо до брега, може да го е изхвърлило и той да се е заплел в храстите до самата вода. Така ми се ще да вярвам.

Аз пък не вярвах. Всички се насъбраха и се наведоха през парапета, точно срещу мене. Мълчаха и гледаха вторачено. Аз ги виждах чудесно, ама те не можеха да ме видят. След малко капитанът извика:

— Дръпнете се!

И топчето така гръмна точно срещу мене, че просто оглушах и ослепях от гърмежа и дима и помислих, че моята се свърши. Ако имаше гюлле в топчето, непременно щяха да убият тоя, когото търсеха. Както и да е, разбрах, че не съм ранен. Фериботът отплава и зави покрай острова. От време на време чувах нови гърмежи, все по-далеко и все по-нарядко, докато най-после, след около час, съвсем престанаха. Островът беше три мили дълъг. Сметнах, че са отишли до края и са се отказали. Ама не бяха. Извиха покрай долния му край, после тръгнаха с пълна пара към ръкава на Мисури и все стреляха от време на време. И аз отидох към оная страна да ги гледам. Като се изравниха с предния край на острова, престанаха да стрелят, поеха към мисурийския бряг и отплаваха обратно за града.