Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

И както продължаваше да дрънка, без да вижда накъде го носят залитащите крака, взе, че се удари в качето със солена сланина, одра и двете си колена и продължи да ругае още по-разпалено, каквото му попадне — главно негъра и правителството, а от време на време и качето. Доста време подскача из стаята ту на единия, ту на другия си крак, като придържаше ту едното, ту другото коляно, накрай протегна левия си крак и ритна качето. Но нищо не излезе от тоя ритник — само двата пръста се подадоха от обувката; тогава се разкрещя — косата да ти настръхне, търколи се на земята и взе да се валя в мръсотията, като държеше ударените пръсти, а ругатните му надминаха всичко, каквото беше изрекъл досега. Сам призна после, че било така. Слушал бил стария Соучери Хаган в най-славните му дни и се похвали, че и него задминал; ама аз мисля, че тук преувеличи.

След вечеря взе каната и намери, че имало уиски за две напивания и едно полудяване. Много обичаше тая дума. Аз пресметнах, че след един час ще бъде съвсем пиян и тогава или ще открадна ключа, или ще прережа докрай дъската. Той не преставаше да пие и след малко се търкулна в постелята, ама пак не ми провървя. Не заспа дълбоко, все се мяташе. Пъшкаше, охкаше, въртя се до някое си време. А на мен така ми се доспа, че не можех вече да гледам и неусетно съм заспал, без да угася свещта.

Не знам колко време съм спал, когато чух изведнъж страшен писък и скочих. Баща ми се мяташе насам-натам като луд и викаше, че имало змии. Усещал как пълзели по краката му; после взе да подскача и да писка, защото една змия го ухапала по бузата… А пък аз не виждах никакви змии. Сетне затича из колибата и закрещя: „Махни я! Махни я! Ухапа ме по врата!“ Не бях виждал досега човек с такива обезумели очи. След малко отпадна и се строполи запъхтян; после се затъркаля бързо-бързо по пода, зарита, каквото му попадне, размаха юмруци и закрещя, че го взели дяволите. Полека-лека се умори и укроти, ама продължи да охка. Накрай се умири съвсем и не издаде вече нито звук. Чувах само бухалите и вълците из гората, а край мене беше ужасно тихо. Баща ми лежеше в ъгъла. По едно време се попривдигна, наведе глава на една страна и рече полекичка:

— Туп-туп-туп; умрелите идат; туп-туп-туп; за мене идат, ама аз няма да тръгна подир тях. Ох, ето ги! Не ме пипайте… недейте! Стойте по-далеч! … Много ви са студени ръцете! Оставете ме! Оставете ме на мира!

После запълзя на четири крака и все се молеше да го оставят, зави се с одеялото, търкулна се под вехтата чамова маса и оттам пак се замоли, а накрай се разплака; чух го как плачеше под одеялото.

Подир малко се отви, скочи като луд, видя ме и се втурна към мене. Подгони ме из колибата с джебно ножче, защото съм бил ангелът на смъртта, и закрещя, че ще ме убие, та да не дойда и втори път за него. Аз започнах да му се моля, казвах му, че съм Хък, а той само се изсмя, изрева нещо, взе да ругае и продължи да ме гони. Веднъж, както се завъртях да се плъзна под ръката му, успя да ме сграбчи за яката и аз си рекох, че е свършено с мене; ама можах да се измъкна светкавично от палтото си и така се отървах. След малко той се умори, търколи се на пода, облегна гръб о вратата и каза, че ще си почине малко, после ще ме убие. Скри ножчето под себе си, додето поспи и набере сили, после щял да види какво ще прави.

И наистина задряма. Аз взех тихичко вехтия продънен стол, покатерих се лекичко на него, за да не вдигна шум, и свалих пушката. Дръпнах шомпола да проверя пълна ли е, оставих я на качето с ряпата, насочена право срещу стария, и го зачаках да мръдне. А времето едвам-едвам течеше!

— Ставай! Какво си намислил?

Отворих очи и се огледах да разбера къде съм. Съмнало беше, значи здраво бях спал. Баща ми стоеше над мене; лицето му беше сърдито… и подпухнало.

— За какво ти е тая пушка? — пита.

Разбрах, че не помни какво е правил, затова рекох:

— Някой се опитваше да влезе, та се спотаих да го дебна.

— А защо не ме събуди?

— Опитах се, ама не можах; не можех да те мръдна.

— Добре, добре. Не дрънкай много, ами върви да видиш няма ли някоя рибка на въдиците, да закусим. Аз ще дойда подир тебе.

Щом отключи вратата, хукнах по брега. Видях, че по течението плуват вейки и парче дървесна кора; значи реката приижда. Сетих се колко весело ще бъде, ако съм сега в града. Юнското прииждане на водата беше славна работа; почне ли водата да приижда, все ще влачи трупи и дъски, понякога по десетина наведнъж: измъквай и продавай на дървените складове или дъскорезницата!