Марк Твен: Приключенията на Хъкълбери Фин

Който се опита да търси умисъл в настоящата повест, ще бъде даден под съд;

който се опита да търси поучение в нея, ще бъде пратен в изгнание;

който се опита да търси злонамереност, ще бъде разстрелян.

Надали ще ме знаете, ако не сте чели книгата за Приключенията на Том Сойер; но това не е важно. Тази книга е от мистър Марк Твен и е горе-долу вярно написана. Някои работи той е поизмислил, но изобщо казва истината. Както и да е. Не съм видял още човек, който да не послъгва сегиз-тогиз, освен леля Поли, Вдовицата, а може и Мери. За леля Поли — Томовата леля Поли, за Мери и за Вдовицата Дъглас се разказва подробно в същата книжка; всичко там е, кажи-речи, вярно, само тук-там има и по някоя измислица.

Сега да ви кажа как завършва тази книжка: ние с Том намерихме парите, дето бяха скрити от крадците в пещерата, и забогатяхме. Паднаха ни се по шест хиляди долара — все златни. Такъв куп пари — просто да те е страх да го погледнеш! Както и да е! Съдията Течър ги прибра всичките и ги даде в банката, а на нас ни даваха всеки божи ден по един долар лихва — просто да не знаеш какво да правиш толкова пари! Вдовицата Дъглас ме осинови и се зае да ме възпитава; страшно тежко беше да живея в нейната къща, защото Вдовицата беше свикнала на ред и приличие; и като не можах да изтърпя, взех, че офейках. Навлякох вехтите си парцали, наврях се пак в сандъка от захар и си заживях на воля и свобода. Ама не щеш ли, Том Сойер дойде да ми каже, че събира разбойническа шайка, само че ако искам да вляза в нея, ще трябва да се върна при Вдовицата и да се държа прилично. И аз, ща не ща, се върнах.

Вдовицата се разплака, нарече ме клето заблудено агънце, и прочее, и прочее, ама и през ум не й мина да ме нахока. Облече ме пак в новите дрехи, а пък аз се потях и стоях като вързан. Както и да е, всичко си тръгна по старому. Вдовицата звънеше за вечеря и човек трябваше да отива навреме. Като седнеш на трапезата, не биваше да започнеш направо лапането, а трябваше да чакаш, додето Вдовицата наведе глава и помърмори нещо на яденето, макар че нищо му нямаше — хубаво си беше то, само едно му беше лошото: че всяко нещо беше варено поотделно. (В помийната кофа е друго: всичко е размесено, объркано със сос и по-лесно се лапа.)

След вечеря тя вземаше книгата си и ме учеше за Моисей и за тръстиките, а пък аз се мъчех да разбера какво ще стане с него; но накрая тя ми каза, че Моисей отдавна, отдавна е умрял; и престанах да мисля — много ми са дотрябвали умрелите.

По едно време ми се допуши и аз поисках от Вдовицата позволение да запуша. Ама тя не позволи. Каза, че било лошо, че ще мърся и че трябва да отвикна. Има едни хора — корят работи, от които нищо не отбират. Такава е и Вдовицата: грижи се за Моисей, дето не й е никакъв, нито е дотрябвал някому, защото, както знаем, отдавна е на оня свят, а мене ме съди, дето съм вършил нещо не чак толкова лошо. Пък и самата тя смърка енфие; но то е позволено, разбира се, щом го върши тя.

Сестра й, мис Уотсън, е малко по-свястна. Тя е една суха стара мома с очила. Щом дойде да живее при сестра си, веднага ме пипна — да ме учи да чета. Цял час ме мъчи да сричам, дорде най-сетне Вдовицата й каза да ме остави на мира. Не можех да изтрая повече. Цял час подир това се чудех де да се дяна. Мис Уотсън току повтаряше: „Не туряй краката си там, Хъклбери“; „Не скърцай така, Хъклбери, стой мирно“; подир малко ще се обади: „Не се прозявай и не се протягай така, Хъклбери… Защо не се държиш прилично?“ После започна да ми разправя за пъкъла и като казах, че ще е чудесно да съм там, тя побесня, макар че не го казах напук. Само ми се искаше да се махна оттук; просто за разнообразие. Инак бях доволен. Но мис Уотсън каза, че е срамота да се приказва така; тя за нищо на света нямало да каже такова нещо; и щяла да живее, както трябва, за да попадне в рая. Добре, ама аз не виждах някаква полза да попадна там, дето ще бъде и тя, затова реших да не се опитвам да попадна. Само че не й го казах, защото и от това нямаше да има полза, а вреда — сигурно.

Като започна веднъж, не млъкна, додето не ми разказа всичко, каквото знаеше за рая. Каза, че човек там няма какво да прави, по цял ден ще се разхожда с арфа и во веки веков ще си пее. Това не ми се хареса кой знае колко, ама не се издадох. Попитах я как мисли — дали Том Сойер ще отиде там, тя каза, че сигурно няма. И аз се зарадвах, защото исках да бъдем заедно.