Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

— Какво има, моето момче? — рече той. — Запъхтял си се. За лихвата ли идеш?

— Не, сър — рекох. — Има ли нещо за мене?

— Да, снощи получих повече от сто и петдесет долара за половин година. За тебе това е цяло богатство. Според мене, остави да ги вложа при шестте хиляди, защото ако ги вземеш, ще ги похарчиш.

— Не, сър — казвам, — не искам да ги похарча. Изобщо не ги искам… И шестте хиляди не искам. Вземете ги. Всичките вземете… и шестте хиляди, и другите.

Той се почуди. Сякаш не ме разбра. И рече:

— Какво? Какво искаш да кажеш, моето момче?

— Не ме разпитвайте, моля ви се — казвам. — Нали ще ги вземете?

А той:

— Хм, странно! Какво се е случило?

— Вземете ги, моля ви се — казвам аз, — и не ме питайте нищо… Инак трябва да лъжа.

Той поразмисли малко, после рече:

— Аха-а! Сещам се. Искаш да ми продадеш, каквото имаш… Не да ми го дадеш. Така трябва да се каже.

Написа нещо на една хартийка, прочете го и рече:

— Ето, виж: тук се казва „за възнаграждение“. Ще рече, купил съм го от тебе и съм ти го заплатил. Ето ти един долар. Подпиши се сега.

Подписах се и си отидох.

Негърът на мис Уотсън, Джим, имаше една топка косми, голяма колкото юмрук. Извадил я от волско сирище и сега врачуваше с нея. Разправяше, че в топката имало дух, който знаел всичко. Затова вечерта отидох да му кажа, че баща ми се е върнал; познах от стъпките по снега. А сега исках да знам какво ще прави, ще остане ли тук или няма. Джим извади топката, измърмори й нещо, вдигна я и я пусна на пода. Тя тупна тежко и се търкулна само на един пръст. Джим повтори и потрети, а тя падаше все еднакво. Той коленичи, долепи ухо до нея и се ослуша. Без полза; топката не искаше да приказва. Понякога не приказвала, доде не й дадат пари. Казах му, че имам един фалшив четвърт долар, който не става за нищо, защото медта се показваше под среброто. Освен това беше толкова хлъзгав и мазен, че всеки щеше веднага да познае какъв е. (Реших да не споменавам за долара, дето ми го даде съдията.) Парата е наистина калпава, рекох, ама топката може да не познае каква е и да я приеме. Джим я подуши, захапа я, потърка я и каза, че ще я оправи и топката ще я вземе за истинска. Щял да разреже един суров картоф, да остави парата в него цяла нощ и на заранта нямало нито да е замацана, нито да се вижда медта. Всеки в града щял да я приеме, камо ли една топка от косми! И аз знаех, че картофите вършат такава работа, ама бях забравил.

Джим пъхна парата под топката, наведе се и пак се ослуша. Този път каза, че работата се наредила. Топката щяла да ми каже и цялото ми бъдеще, ако искам. „Карай“, рекох. Тогава топката заговори на Джим, а Джим на мене:

— Баща ти сам не знае още какво прави. Реши, махне се, после каже, по-добре остане. А ти се спотайвай и остави стария прави, каквото ще. Покрай него се върти два ангела. Един бял, светъл, друг чер. Бял го дърпа на прав път, после доплува чер и развали всичко. Никой не знай кой го поведе накрай. Ти добре. Ще имаш много грижа на живот и много радост. И рани има, и болест, ама все се оправяш. В твой живот две момиче. Едно светло, друго мургава. Едно богат, друго беден. Най-напред се жениш за беден, после за богат. Пазиш се от вода, да не ти случи нещо, защо писано, че умреш на бесило.

Вечерта, като се прибрах в стаята си, намерих баща си настанен собственолично там!

Затворих вратата, обърнах се, гледам — той! Всякога ме е било страх от него, защото много ме тупаше. Отначало и сега се поуплаших; но след една минута разбрах, че не съм. Само се стреснах, защото не очаквах да го видя, но веднага разбрах, че не се боя от него и не ме е грижа, дето е дошъл.

Той беше минал петдесетте и си личеше, че ги е минал. Косата му беше дълга, сплъстена, мазна, очите святкаха през увисналите й кичури като през храсти. Беше съвсем черна, без ни един сив косъм; черна, дълга и чорлава беше и брадата му. Лицето, колкото се виждаше, беше едно такова без цвят, не като у друг човек, а да ти е противно да го погледнеш, мравки да ти пропълзят по гърба — като корем на жаба или риба. Дрехите пък — просто дрипи. Метнал беше глезена на единия крак над коляното на другия; обувката на вдигнатия крак беше скъсана отпред, пръстите бяха навън и мърдаха от време на време. Шапката беше захвърлена на пода — вехта черна мека шапка с хлътнало дъно.

Застанах до вратата и го загледах; и той ме гледаше, както седеше на стола. Оставих свещта. Забелязах, че прозорецът е вдигнат; влязъл беше значи през навеса. Той продължаваше да ме оглежда. След малко рече: