Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

Накрай отскубнах малко коса от главата си, накървавих хубаво брадвата, залепих косата по нея и я захвърлих в ъгъла. После завих свинята в палтото си (да не капе кръв от нея), завлякох я по-далечко от къщата и я хвърлих в реката. Подир това намислих още нещо. Извадих от лодката чувалчето с брашно и вехтия трион и ги донесох в колибата. Оставих чувалчето, дето си стоеше по-рано, рязнах го на дъното с триона, защото нямах нито нож, нито вилица — когато готвеше, баща ми вършеше всичко с джебното си ножче. После завлякох торбата през тревата и върбалака на стотина ярда източно от колибата, до едно плитко езеро, към пет мили широко и обрасло с ракитак, а когато им е време, пълно с патици. От него изтичаше една рекичка; не я знам накъде течеше, ама не се вливаше в реката. Брашното се ръсеше от чувалчето и остави тънка диря до самото езеро. Тук изпуснах уж случайно точилото на баща ми. После завързах с връв скъсаното място на чувалчето, та да не се изръси брашното, и го занесох пак в лодката заедно с триона.

Беше се стъмнило; затова поех с лодката по реката, стигнах до едни върби и зачаках да изгрее луната. Завързах лодката за една върба, хапнах, после легнах да изпуша една лула и да обмисля какво да правя по-нататък. Ще тръгнат, рекох си, по дирята от чувала с камъните и ще почнат да ме търсят в реката. После ще поемат по брашнената диря към езерото и към рекичката, дето изтича от него, да гонят разбойниците, които са ме убили и са ограбили колибата. В реката ще търсят само моя труп и нищо друго. Но скоро ще се уморят и ще престанат да ме търсят. А пък аз през това време ще мога да спра, дето си искам. Най-добре ще е да ида на остров Джексън; познавам го чудесно, пък и никой не слиза там. Нощем мога да отивам с лодката до града да си вземам, каквото ми трябва. Остров Джексън ще бъде!

Страшно се бях уморил и не усетих как съм заспал. Като се събудих, доста време не можах да разбера къде съм. Седнах и се заоглеждах уплашено. После се опомних. Реката ми се стори цели мили широка. От луната беше съвсем светло, та можех да преброя всички безгласни черни трупи по течението, на стотици ярда от брега. Наоколо беше мъртва тишина, навярно беше много късно; и по миризмата личеше, че е късно. Разбирате какво искам да кажа… не зная с какви думи да ви го изкажа.

Прозинах се, протегнах се и тъкмо се канех да отвържа лодката и да се спусна надолу, по водата дойде отдалеко някакъв звук. Ослушах се. Подир малко разбрах какво е. Беше тъпото равномерно удряне на весла в гнездата им. Надникнах през върбовите клони, гледам… лодка приближава по водата. Не можах да видя колко души има в нея. Тя все се носеше насам, а като се изравни с мене, видях, че вътре има само един човек. „Може да е баща ми“, рекох си, макар че не го чаках. Той се спусна още малко по течението, после взе да гребе към брега по тихите води и толкова наближи, че можех да го докосна с края на пушката. Баща ми беше, наистина… И при това трезвен, както личеше от гребането.

Не се помаях нито минута, а се спуснах безшумно с лодката си, все в сянката покрай брега. Минах две и половина мили, после още четвърт миля по средата на реката, защото наближавах брода, а там можеха да ме видят и да ми викнат. Наврях се между плаващите трупи, легнах на дъното на лодката и я оставих да се носи по течението. Лежах, почивах си, пушех лулата и гледах небето; никакво облаче нямаше по него. То е страшно дълбоко, ако го гледаш в лунна нощ, легнал на гръб; не знаех това досега. А колко нещо може да чуеш по водата в такива нощи! Чувах как хората си приказват при брода и какво си приказват — всяка дума чувах. Един каза, че дните започвали да стават сега по-дълги, а нощите по-къси. Друг се обади, че според него тая нощ не била от късите, после и двамата се засмяха, вторият повтори, каквото беше казал, и пак се засмяха; после събудиха някой друг, казаха му същите думи и се засмяха, ама той не се засмя; измърмори им нещо сърдито и рече да го оставят на мира. Първият каза, че непременно ще разправи това на старата — сигурно щяло да й хареса; макар че не било кой знае какво, ако го сравниш с неговите приказки на времето си. После някой каза, че наближавало три часът и най-много до една неделя щяло да се съмне. После приказките взеха да се чуват все поотдалеко, та не можех да различавам вече думите; чувах само мърморене, а от време на време и смехове, ама много отдалеко.

Отминал бях вече брода. Изправих се и на около две и половина мили по-надолу видях насред реката остров Джексън, горист, тъмен и грамаден, като неосветен параход. Нито следа от плажа — целият беше под водата.