Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

Знаех, че съм вече в безопасност. Нямаше кой да ме търси. Извадих нещата си от лодката и си наредих чудесен стан сред гъстата гора. От одеялата си направих нещо като шатра, да се подслоня от дъжд. Улових си един сом, разпорих го с триона, към залез слънце запалих огън и си сварих вечеря. После пуснах въдица да си уловя риба за закуска.

Като се стъмни, седнах да пуша край огъня; отначало беше чудесно, после взе да ме дострашава от самотата, затова отидох на брега да слушам как плиска водата и да броя звездите и трупите по течението. После легнах да спя: така времето минава най-лесно, когато си сам… Само така се надвива самотата.

Така изкарах три дни и три нощи. Никакво разнообразие — все едно и също. Но на втория ден тръгнах да обиколя острова. Аз бях господар тук; всичко беше мое и ми се искаше да го опозная, а главно, исках да убия времето. Намерих много ягоди, ягорида и неузрели малини; тук-там се подаваха и къпини. Всички ще узреят, рекох си, полека-лека.

Скитах така из гъстата гора, додето ми се стори, че съм стигнал накрай острова. Пушката беше с мене, ама нищо не убих; носех я само да се браня с нея. Дивеч бях решил да търся около стана си. По едно време, както си вървях, без малко щях да настъпя една дълга змия. Тя се шмугна из тревата и цветята, аз подир нея, защото ми се искаше да я застрелям, и както тичах, попаднах право на още неугаснало огнище.

Сърцето ми подскочи. Не се спрях да разглеждам, само свалих полекичка спусъка на пушката и офейках на пръсти. От време на време се поспирах из храстите да се ослушам, ама така шумно дишах, та не можех да чуя нищо. Тръгнах пак и все спирах да се ослушвам. Видех ли някой пън, вземах го за човек; а щом настъпех или прекършех някоя вейка, все едно, че ми прекършваха дъха на две и ми оставяха по-малката част.

Стигнах до стана си премрял и прегладнял, ама нито имах нещо за ядене, нито беше време да търся. Прибрах пак нещата си в лодката, да не ги види някой, загасих съвсем жаравата и разпилях пепелта, та да изглежда, че станът е от лани, после се покатерих на едно дърво.

Там стоях около два часа; не видях и не чух нищо, ама ми се струваше, че чувам и виждам хиляди неща. Както и да е, не можех да седя там во веки веков, затова слязох и останах да дебна в гората. За ядене си набрах малко ягоди и взех, каквото беше останало от закуската.

Като мръкна, бях вече премалял от глад. Затова, щом се стъмни съвсем, още преди да изгрее луната, се промъкнах до отсрещния илинойски бряг — на четвърт миля от моя остров. Слязох в една горичка, сварих си вечеря и тъкмо реших да пренощувам там, чувам туп-туп, туп-туп; „Коне идват насам“, рекох си; счуха ми се и човешки гласове. Прибрах набързо всичко в лодката и пропълзях през горичката да разбера какво става. След малко чувам, че някой казва:

— Най-добре да спрем тук, ако намерим добро място; конете капнаха вече. Я да поразгледаме…

Шмугнах се веднага в лодката, бутнах я от брега и отплавах, без да ме усетят. Завързах я на предишното й място и реших да пренощувам в нея.

Не спах много. Кой знае защо, не можах да спя, все мислех за какво ли не. Щом се събудех, ми се струваше, че някой ме е уловил за врата. Не си починах от съня. Взех да си мисля, че не ще може да се живее така; трябва да разбера кой е на острова, ако ще да пукна. Така се поуспокоих.

Взех веслото, отблъснах лодката от брега и се спуснах по течението в прибрежната сянка. Луната беше изгряла, та вън от сянката беше светло като ден. Гребах така горе-долу един час; наоколо беше съвсем тихо. Стигнах най-после до долния край на острова. Хладен ветрец набразди водата — нощта преваляше. Извих лодката с веслото и я насочих с нос към брега; после взех пушката, изпълзях на сушата, скрих се в горичката, седнах на един пън и загледах през листака. Видях, че луната вече напуска вахта и реката взе да потъва в мрак. А над върховете на дърветата се показа тънка светла ивица. Разбрах, че наближава да съмне. Взех пушката и тръгнах към загасения огън, като спирах всеки две-три минути да се ослушвам. Ама не ми провървя: не можех да намеря мястото. По едно време ми се мярна някакъв огън между дърветата. Тръгнах предпазливо нататък. Приближих се полекичка, надникнах и видях един легнал мъж на земята. Изтръпнах от страх. Главата му беше завита с одеяло, до самия огън. Седнах зад едни храсти на шест стъпки от него и го загледах. Разсъмваше се вече. След малко той се прозина, протегна се, отметна одеялото… и кой, мислите, видях? Джим, негъра на мис Уотсън! Ех, че се зарадвах, като го видях!