Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

— Аз и сега богат, като поразмислиш. Сам свой господар, а струвам осемстотин долар. Да имал тия пари, повече не ща.

Дощя ми се да видя пак едно местенце към средата на острова; видял го бях, когато обикалях навсякъде. Тръгнахме с Джим и скоро го намерихме — островът нямаше повече от три мили дължина и четвърт миля на ширина.

Мястото беше една длъжка стръмна могилка, четирийсетина стъпки висока. Малко нанагорно ни дойде да се изкачим до върха, беше много стръмно и обрасло с гъсти храсталаци. Покатерихме се, разгледахме навсякъде и накрай намерихме една голяма пещера под върха на скалата, срещу брега на Илиноис. Пещерата беше колкото две-три стаи и Джим можеше да стои вътре прав, при това беше и хладно. Джим реши веднага да се настаним в нея, ама аз рекох, че не ни трябва да лазим нагоре-надолу.

Но Джим каза, че ако затулим хубаво лодката и приберем нещата си в пещерата, така ще се скрием там, та и да слязат хора на острова, никога няма да ни намерят, ако са без кучета. Освен това, рече, птичетата предсказвали, че ще вали: да не искам да ни се намокрят нещата?

Върнахме се, седнахме в лодката, доплавахме до подножието на пещерата и пренесохме всичките си неща в нея. После потърсихме да скрием и лодката нейде из върбалака. Извадихме от въдиците уловената риба, пуснахме ги пак и седнахме да си сготвим обед.

Входът на пещерата беше голям колкото да мине глава на шопар; от едната му страна имаше една висока полянка, дето можеше да се запали огън. Там си сварихме яденето.

Постлахме одеялата на земята и седнахме да ядем. Нещата си бяхме наредили в дъното на пещерата, ама така, че да ни са под ръка. Подир малко притъмня, взе да гърми и да се святка; птичките бяха предсказали вярно. Изведнъж заваля като из ведро, а пък вятърът… не бях виждал такова чудо досега. Редовна лятна буря. Толкова притъмня, че всичко стана синьочерно и много красиво; дъждът беше толкова проливен, че по-далечните дървета изглеждаха увити в паяжина; от време на време вятърът ги огъваше до земята и им обръщаше листата с опакото нагоре; после се втурне нова вихрушка и клоните се запревиват като бесни; а тъкмо когато е най-синьочерно — сст! — нещо светне като фишек и ти видиш чак на стотина ярда как върховете на дърветата се огъват от бурята; след една секунда пак ще стане тъмно като в рог, ще тресне страшен гръм, ще забуботи, ще тътне и накрай ще заглъхне из небето някъде към пъкъла — сякаш са търкаляли празни бурета по стълба, ама по дълга стълба, та буретата да подскачат.

— Чудесно място, Джим! — рекох аз. — Нийде другаде не ща да живея. Дай ми още малко риба и хляб.

— А пък няма да бъдеш тук, ако не бил Джим! Щял да стоиш долу в гора, без ядене, и дъжд щеше намокри; така стане, гълъбче. И пилета, и птичета знаят кога вали дъжд, чедо…

Десет-дванайсет дни реката все прииждаше и накрай се разля извън бреговете. По ниските места на острова и по брега на Илиноис водата беше до три-четири стъпки дълбока. Откъм нашата страна беше няколко мили широка, а откъм Мисури си беше колкото и досега — половин миля, защото брегът на Мисури беше стена от високи канари.

Денем обикаляхме с лодката покрай целия остров. В гъстата горичка беше много сенчесто и хладно, дори когато другаде припичаше слънце. Мушехме се между дърветата, а лозите бяха на места толкова гъсти, че се връщахме да поемем друга посока. По всяко повалено дърво имаше зайчета, змии и други зверчета; ден-два след като водата заля острова, те толкова се опитомиха от глад, че можехме да ги ловим с ръка, ако искаме. Само змиите и костенурките се плъзгаха веднага във водата. Могилата, дето беше нашата пещера, беше пълна с тях. Можехме да си наловим, колкото искаме.

Една вечер уловихме чудесен сал от плаващи борови дъски. Този сал беше дванайсет стъпки широк, петнайсет-шестнайсет дълъг и се издигаше на шест-седем инча над водата. Случваше се и денем да видим как реката отнася трупи, ама денем не смеехме да се покажем и да ги издърпаме.

Друга нощ, както си стояхме, точно на разсъмване, в предния край на острова, гледаме — точно пред нас, откъм западната страна, плава цяла къща. На два етажа, ама доста килната на една страна. Отидохме с лодката до нея и надникнахме през един прозорец на горния етаж. Вътре беше съвсем тъмно, нищо не се виждаше, затова привързахме лодката и зачакахме да се съмне.

Съмна се, преди да стигнем до другия край на острова. Пак надникнахме през прозорчето. Видяхме едно легло, маса, два вехти стола и разни други неща, пръснати по пода. На стената имаше окачени дрехи. В най-далечния ъгъл лежеше нещо прилично на човек. Джим извика: