Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

— Хей, ти там!

Оня не мръдна. Повиках и аз, после Джим рече:

— Не е заспал… умрял. Ти стой тук… аз вляза и видя. Влезе, наведе се, погледна и рече:

— Умрял. Така е. И гол на всичко отгоре. Застрелян в гръб. Трябва умрял преди два-три дни. Ела, Хък, ама не поглеждай лице — много страшно.

Хич и не го погледнах. Джим хвърли върху му някакви вехти дрипи, ама аз и не мислех да го погледна. По пода се търкаляха мръсни карти за игра, шишета от уиски и две маски от чер плат; по стените бяха надраскани с въглен разни просташки приказки и рисунки. Имаше две мръсни платнени рокли, една лятна шапка, на стената висяха женски долни фусти и мъжки дрехи. Пренесохме всичко в лодката — все можеше да свърши работа. На пода имаше една омазнена момчешка сламена шапка; прибрах и нея. Имаше и една бутилка за мляко, запушена с парцал — някое бебе да смуче мляко през него. Щяхме да вземем и нея, ама беше счупена. Имаше и един очукан вехт сандък и платнен куфар със счупени заключалки. Куфарът беше отворен, само че вътре нямаше нищо за в работа. По пръснатите вещи разбрахме, че хората са избягали набързо и не са могли да вземат много неща.

Намерихме и един вехт тенекиен фенер, месарски нож без дръжка, съвсем ново ножче Барлоу (струваше най-малко два долара), сума лоени свещи, тенекиен свещник, кратуна, тенекиено канче, изпокъсан вехт юрган, провиснал от леглото, една торбичка с игли, карфици, парче восък, копчета, конци и какво ли не, една секира, гвоздеи, въдица с грамадни куки, дебела колкото малкия ми пръст, един свитък еленова кожа, кучешки ремък, подкова, няколко шишенца с лекарства без надписи; като си тръгвахме вече, намерих едно конско чесало, а Джим — скъсан лък за цигулка и един дървен крак. Ремъците му бяха целите изпокъсани, инак не беше лош крак; само че за мене беше дълъг, за Джим къс; разровихме навсякъде, но втория не можахме да намерим.

Както и да е, плячката си я биваше. Като свършихме работата и решихме да се махнем, бяхме отминали вече на четвърт миля от острова и се беше развиделило, затова накарах Джим да легне на дъното на лодката и го завих с юргана. Инак, ако е седнал, хората отдалеко ще видят, че е негър. Додето откарам лодката към илинойския бряг, течението ни отнесе още половин миля надолу. Запромъквахме се все в мъртвото течение покрай брега и така се върнахме благополучно на острова, без да ни се случи нещо или да срещнем някого.

След закуска ми се прищя да поприказваме за умрелия и да разгадаем как ли е бил убит, ама Джим не искаше. Каза, че можело да си докараме беля — освен това, рече, можело да му скимне да идва насам нощно време; на непогребан мъртвец по-често хрумвало да скита насам-натам, отколкото на тия, дето си лежат мирно и тихо в гроба. Тия думи ми се сториха много умни, затова не споменах вече за мъртвеца; ама не престанах да мисля за него — все ми се искаше да разбера кой го е застрелял и защо.

Като разтарашувахме дрехите, намерихме осем сребърни долара, скрити в хастара на вехто палто, ушито от конска попона. Джим каза, че палтото трябва да е откраднато, защото хората нямало да го изоставят ако са знаели, че в него има пари. Аз рекох, че може те да са убили човека; но Джим не каза нищо. Тогава аз пак се обадих:

— Смяташ, че може да си докараме беля? А какво каза, като довлякох завчера змийската кожа, дето я намерих навръх могилата? Каза, че най-лоша поличба било да докоснеш змийска кожа! На ти тебе лоша поличба! Толкова неща намерихме и осем долара на това отгоре! Много ми се ще всеки ден да ни сполита такава беля, Джим!

— Не бързай, чедо, не бързай. И не възгордявай. Бедата дойде. Помни какво ти казал — дойде!

И наистина дойде. Тия приказки бяха във вторник, а в петък подир обяд, както си лежахме на тревата в горния край на могилата, ни се свърши тютюнът. Отидох в пещерата да взема и гледам там — гърмяща змия. Убих я, навих я на колело и я скрих в долния край на Джимовото одеяло. „Ех, че смях ще падне, рекох си, като я намери Джим!“ Вечерта забравих змията, а пък женската на убитата змия се била промъкнала вътре и щом Джим си легна, го ухапа още преди да запаля свещта.

Джим скочи и изпищя, а щом вдигнах свещта, видяхме гадината свита и готова да се хвърли пак. Пребих я на място с тоягата, а Джим грабна бутилката с уиски на баща ми и почна да се налива.

Беше бос, та змията го беше ухапала направо в петата. И всичко това стана само защото аз, глупакът, забравих, че щом оставиш някъде умряла змия, другарят й бездруго отива и се увива около нея. Джим ме накара да отсека главата и да я хвърля, после да одера тялото и да опека едно парче от него. Изпълних всичко, той изяде парчето месо и каза, че то ще го изцери. Нареди ми още да извадя звънчетата на змията и да ги завържа около китката му. И това щяло да помогне. После се измъкнах полекичка и захвърлих змиите в храсталака; защото за нищо на света не исках Джим да разбере, че за всичко съм виновен аз.