Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

— Как те казваха, миличка?

— М… Мери Уилиамс.

Не знам защо ми се стори, че по-рано не бях казал Мери, затова не посмях да вдигна глава… Струваше ми се, че бях казал Сара; и тя наистина сякаш ме притисна до стената. Сигурно и по вида ми личеше, че ме е страх. Искаше ми се да каже нещо — колкото мълчеше, толкова по-зле ми ставаше. Най-сетне рече:

— А защо на мен ми се стори, миличка, че първия път каза Сара?

— Така е, м’дам. Аз съм Сара-Мери Уилиамс. Сара е първото ми име. Едни ми викат Сара, други Мери.

— А, така ли!

— Да, м’дам.

Поолекна ми малко, ама все ми се искаше да се махна оттук. Още не смеех да вдигна очи.

Жената заприказва сега в какви тежки години живеем, колко бедни били те, как плъховете се разпореждали като господари в къщата, и така нататък, и така нататък, и аз се успокоих. За плъховете беше права. Един току си подаваше муцуната от ъгъла. Каза ми, че щом е сама, трябва все да има нещо под ръка да хвърля по тях, инак не я оставяли на мира. Показа ми една оловна пръчка, свита като колело на края; добре ги улучвала с нея, ама преди някой и друг ден си изкълчила ръката, та не била сигурна дали ще може пак да ги улучва. Но издебна удобен случай и я хвърли по плъха; ама не го улучи, само извика „у-ух!“, защото много я заболя ръката. После ми каза следния път да опитам аз. Искаше ми се да се махна, додето не се е върнал мъжът й, ама не смеех да се издам. Взех пръчката и щом плъхът си показа муцуната, я хвърлих по него; ако беше стоял на мястото си, сигурно нямаше да остане жив. Жената каза, че ударът бил първо качество и следния път сигурно съвсем ще улуча. Стана да прибере пръчката, а с нея донесе и едно пасмо прежда, да й помогна да го намотае. Протегнах ръце, тя нагласи пасмото и пак взе да ми разправя за себе си и за мъжа си. По едно време прекъсна приказката си и рече:

— Ти попоглеждай за плъховете. И най-добре дръж пръчката в скута си, да ти е под ръка.

Тя хвърли пръчката в скута ми, а пък аз стиснах колене да я задържа. Жената пак заразправя, ама подир малко взе пасмото, погледна ме право в лицето и уж на шега рече:

— Я ми кажи сега, как ти е истинското име?

— Ка… какво, м’дам?

— Как ти е истинското име: Бил ли, Том ли, Боб ли?

Усетих, че се разтрепервам като лист и просто не знаех какво да правя. Ама пак рекох:

— Моля ти се, не си прави шега с мене, бедното момиче! Ако ти преча, ще…

— Нищо подобно. Стой, дето си. Нищо лошо няма да ти сторя, нито ще те издам. Само ми се довери, кажи тайната си. Няма да я издам; а може и да ти помогна. И старият ще ти помогне, ако дотрябва. Сигурно си някое избягало ратайче. Не е грехота, нито е срамота. Мъчили са те и ти си решил да избягаш. Бог да те пази, чедо, няма да те издам. Бъди добро момче, разправи ми всичко.

Тогава аз й казах, че няма полза да крия и ще й разправя, та да ми олекне на душата, ама и тя трябва да си сдържи думата. Разправих, че като умряха майка ми и баща ми, по закон ме дадоха на един стар скъперник, фермер на трийсет мили навътре в равнината; а той се държеше толкова лошо с мене, че вече не можех да изтърпя; и щом замина за два дни, откраднах дрехи от дъщеря му и офейках. Изминах за три нощи трийсетте мили, пътувах само нощем, денем се криех и спях, затова не бях си свършил яденето, дето бях взел от къщи. Казах, че се надявам вуйчо ми Абнър Муур да се погрижи за мене, затова се бях запътил за Гошен.

— В Гошен ли, чедо? Тук не е никакъв Гошен, а Сент Питърсбург. Гошен е на десет мили по-нагоре по реката. Кой ти каза, че е Гошен?

— Един човек, срещнах го тая заран на разсъмване, тъкмо като отивах да спя в гората. Каза ми, като стигна до кръстопътя, да поема вдясно и след пет мили ще пристигна в Гошен.

— Трябва да е бил пиян. Казал ти е тъкмо наопаки.

— Наистина приличаше на пиян, ама все ми е едно. Все ще стигна до Гошен, преди да се съмне.

— Почакай да ти дам нещичко за ядене. Сигурно ще ти дотрябва.

Тя ми тури нещо в торбата и рече:

— Слушай, ако кравата лежи, с коя част на тялото се изправя най-напред? Отговаряй направо… без да мислиш! С коя част се изправя най-напред?

— Със задната, м’дам.

— Добре. А кон?

— С предната, м’дам.

— От коя страна дървото е обрасло с мъх?

— От северната.

— Ако петнайсет крави пасат по някой склон, колко са обърнали глави в една посока?

— И петнайсетте, м’дам.

— Добре, живял си на село. Мислех, че пак се опитваш да ме изиграеш. Кажи сега как ти е истинското име?

— Джордж Питърс, м’дам.

— Гледай да го запомниш, Джордж. Не го забравяй, да не би, додето си тръгнеш, да ми кажеш, че е Илекзандър, а като те уловя, да ми кажеш, че е Джордж Илекзандър. И не се мяркай пред жени с тая вехта басма. За момиче не можеш да минеш, макар че можеш и да измамиш някой мъж. И друго нещо, чедо, ако вземеш да вдяваш, не се опитвай да вкараш иглата в конеца, ами дръж иглата и вкарвай конеца в нея — така правят жените. Мъжете вдяват всякога наопаки. Ако хвърляш по плъх или по друго нещо, повдигни се на пръсти, вдигни ръка неуверено и не улучвай още от първия път. Хвърляй с протегната ръка, сякаш я откачваш от рамото си на пружина, както правят момичетата, а не само с китката и с прегънат лакът, както правят момчетата. Помни още, че ако девойка иска да задържи нещо в скута си, ще раздели колене, няма да ги стисне, както направи ти, когато се опита да задържиш оловната пръчка. Аз те познах, че си момче, още като взе да вдяваш; по-нататък само следях, да се доуверя. Бягай сега при вуйчо си, Сара-Мери Уилиамс, Джордж-Илекзандър Питърс, и ако те сполети беда, прати известие на мисис Джудит Лофтус, сиреч на мен, и аз ще гледам да те отърва. Дръж все покрай реката, а като бягаш втори път, не тръгвай бос. Пътят покрай реката е каменист, има да си израниш краката, додето стигнеш до Гошен.