Марк Твен - Приключенията на Хъкълбери Фин

Повървях петдесетина ярда покрай брега, после се върнах, дето бях скрил лодката си, доста по-надолу от къщичката. Скочих вътре и се втурнах с все сили срещу течението; щом се изравних с острова, поех напреко през реката. Захвърлих шапката, защото не ми трябваше вече. Бях насред реката, когато чух градския часовник. Спрях се и се ослушах; ударите се чуваха слабо, ама ясно над водата — единайсет. Стигнах до горния край на острова и без да спра да си поема дъх — макар че бях страшно запъхтян, — се втурнах право към горичката, дето беше първият ми стан, и запалих голям огън на едно височко сухо място.

После скочих в лодката и се спуснах към сегашния ни стан, миля и половина по-надолу. Слязох на брега, шмугнах се из гората, по могилата и право в пещерата. Джим спеше дълбоко, легнал на земята. Събудих го и рекох:

— Ставай и се стягай, Джим! Нямаме нито минута за губене. Търсят ни!

Джим нито ме запита нещо, нито продума; по бързането му личеше колко се е уплашил. След половин час цялото ни имущество беше прибрано в лодката и можехме, щом потрябва, да я изтеглим от върбалака, дето беше скрита. Угасихме огъня пред пещерата и не запалихме нито свещ дори.

Оттеглих малко лодката от брега и огледах реката; ама и да имаше наблизо лодка, не можех да я видя, защото нощем, ако няма луна, не се вижда кой знае колко. После излязохме от прибрежните води и се спуснахме безшумно покрай долния край на острова, без да си продумаме.

Трябва да е било към един часа през нощта, когато отминахме най-после острова; салът ни едва-едва се движеше. Ако ни срещнеше лодка, трябваше и ние да се прехвърлим в нашата и да поемем към илинойския бряг; добре, че не ни срещна, защото не бяхме оставили в лодката нито пушката, нито въдица, нито нещо за ядене. Толкова бързахме, че нямахме време да се сетим за тия неща. А не беше много умно, то се знае, дето бяхме оставили всичко на сала.

Ако слезеха да ни търсят на острова, аз се надявах да намерят огъня, дето бях запалил, и да чакат цяла нощ Джим. Както и да е, никой не тръгна подире ни. Ако са се заблудили от моя огън, не бях аз виновен. Опитал се бях само да ги надхитря, ако мога.

Щом взе да се развиделява, завързахме лодката до един речен нос на илинойския бряг, насякохме памукови вейки със секирата и закрихме с тях сала, да прилича на крайбрежен трап, обрасъл с памук. Речен нос се казва на пясъчно полуостровче, обрасло с памучни храсти, гъсти като зъбци на гребло.

По брега на Мисури се издигат планини, по брега на Илиноис — гъсти гори, а средата на течението минаваше тук по-близо до мисурийския бряг, та не се бояхме някой да ни връхлети изневиделица откъм тая страна. Прекарахме на това място целия ден и гледахме как салове и параходи се спускаха покрай мисурийския бряг, а другите, дето плаваха нагоре, се бореха с течението. Казах на Джим какво бях чул от жената в града; а той рече, че била много хитра и ако тръгнела тя да ни търси, сигурно нямало да чака край огъня — не, сър, сигурно щяла да вземе и куче със себе си. Добре, рекох аз, защо да не каже и на мъжа си да вземе куче? Джим каза, че сигурно се е сетила да му каже, когато мъжете вече са тръгвали и може да са отишли в града за куче, затова се забавиха толкова време, инак нямаше да сме тук — на шестнайсет-седемнайсет мили от селото… Напротив, щяхме да сме вече в стария град. Аз пък рекох, че ми е все едно защо не са ни пипнали — стига ми, че не ни пипнаха.

Като взе да се смрачава, надникнахме от храсталака и огледахме реката надолу, нагоре, отсреща; после Джим извади няколко дъски от сала и направи чудесна колибка — да се крием от вятър и дъжд и да не ни се мокрят нещата. Направи й и под, цял фут над сала, та талазите при минаването на параходите да не заливат одеялата и другите ни вещи. Насред колибата си направихме огнище от глина, пет-шест инча дълбоко, с рамка наоколо, да не се пръска глината; там щяхме да си палим огън, когато е влажно или студено; стените на колибата щяха да го скриват. Направихме си още едно весло, защото някое все можеше да се пречупи о дънер или нещо друго. Закрепихме един чаталест прът, да закачваме на него стария фенер; трябваше непременно да палим фенер, щом видим, че някой параход плава надолу, инак можеше да се удари в нас; за параходите, дето плаваха нагоре, нямаше защо да палим фенера, ако не сме попаднали, както се казва, на „пресечка“ — водата беше още много високо, по-ниските места по брега бяха още залети, та параходите за нагоре не се държаха всякога в талвега, ами търсеха, дето е най-леко за плаване.