О. Хенри - Сънят

Мъри сънуваше сън.

И психологията, и науката се затрудняват, когато трябва да ни обяснят необичайните приключения на нетленната ни същност, която броди в царството на „Съня, брата близнак на Смъртта“. Този разказ няма претенции да осветли въпроса; той е само описание на съня на Мъри. Един от най-озадачаващите елементи на необикновеното явление сън е, че сънища, които обхващат месеци, дори години, може да траят само няколко секунди или минути.

Мъри чакаше в килията си в отделението за осъдените. Електрическата крушка на тавана в коридора хвърляше силна светлина върху масата му. На лист бяла хартия една мравка щъкаше лудо насам-натам, тъй като Мъри току й препречваше пътя с плик. Електроекзекуцията беше насрочена за девет часа вечерта. Мъри наблюдаваше с усмивка номерата на мравката, най-умното насекомо.

В отделението имаше още седем осъдени. Откакто попадна тук, Мъри беше наблюдавал как изведоха трима, за да срещнат участта си: първият полудя и взе да се мята като вълк, хванат в капан; вторият, не по-малко побъркан, отправяше благочестив шепот към небето; третият, някакво мекотело, изгуби съзнание. Мъри се питаше с какво сърце, нозе и лице ще срещне своята участ; защото това бе неговата вечер. Сигурно наближаваше девет.

Килиите бяха разположени в два реда и точно срещу неговата се намираше клетката на Бонифацио, сицилианеца, убил годеницата си и двамата полицаи, дошли да го арестуват. С него Мъри беше играл шах часове наред, като всеки се провикваше през коридора, за да обявява хода си на своя невидим противник.

— Хей, гросмайстор Мъри, как се чувстваш, добре, нали? — разнесе се гласището на Бонифацио, което звънтеше като камбана.

— Много добре, Бонифацио — отвърна спокойно Мъри, който остави мравката да се покачи на плика и после я изтърси внимателно на каменния под.

— Браво, гросмайсторе. Такива като нас трябва да умрат като истински мъже. Моят ред идва другата седмица. Нямам нищо против. И помни, гросмайстор Мъри, че последната игра победих аз. Може да се случи да играем пак. Знаеш ли? Там, дето ни пращат, може да се наложи да викаме по-силно ходовете си.

Здравомислещата философия на Бонифацио, последвана от оглушителния му звънлив смях, по-скоро стопли, нежели да охлади замрялото сърце на Мъри. И все пак, на Бонифацио му оставаше още една седмица живот.

Затворниците чуха познатото силно тракане на стоманените резета на вратата в края на коридора. Трима души дойдоха до вратата на килията на Мъри и я отключиха. Двамата бяха надзиратели, а третият — Ле… не, така беше някога, но сега — преподобният Ленард Уинстън, съсед и приятел на Мъри от времето, когато тичаха босоноги.

— Успях да се назнача за свещеник на затвора — обясни той и стисна здраво десницата на Мъри. В едната си ръка държеше малка Библия, подпъхнал палец между страниците.

Мъри се поусмихна и приведе в ред няколкото книги и поставки за перодръжки на масичката си. Щеше му се да каже нещо, ала не му идваха на ум подходящи думи.

Затворниците бяха кръстили този тесен затвор „Път към ада“. Редовният надзирател на Пътя към ада, грамаден, недодялан, добродушен човек, извади малка бутилка уиски от джоба си и я предложи на Мъри с думите:

— Това, знаеш, си е нормално. Който има нужда от подкрепително, си пийва. Няма опасност да им стане навик.

Мъри отпи голяма глътка.

— Браво, момче! Малко укрепващо средство не пречи и после всичко върви като по масло.

Те излязоха в коридора и всеки от обречените седмина знаеше какво следва. Пътят към ада е един свят извън границите на вселената; и когато си лишен от едно или повече от петте сетива, намираш някакъв заместител. Всички знаеха, че наближава девет и че Мъри ще отиде на електрическия стол в девет. Освен това в многото разклонения на Пътя към ада има една аристокрация на престъпността. Човекът, който убива, без да му мигне окото, който унищожава врага или преследвача си, движен от примитивни чувства и страсти в битката, гледа с презрение плъха, паяка, змията в човешки образ.

Ето защо само трима от седмината осъдени се сбогуваха с Мъри, докато той крачеше по коридора между двамата надзиратели: Бонифацио, Марвин, убил един надзирател при опита си да избяга от затвора, и Басит, обирачът на влакове, влязъл в дранголника, защото пазачът на пощата в експреса отказал да се подчини на думите му „Горе ръцете!“ Останалите четирима се свиваха подличко в килиите си и безсъмнено усещаха по-болезнено остракизма в обществото на Пътя към ада, отколкото спомена за собствените си, недотам интересни закононарушения.