Сан Антонио: Торта рунтавелка

— Покланям ви се доземи! — смутолевя Совьор. — Вижте, господин Берюрие, имах ви голям зъб, направо кучешки, за онуй дране, дето го изядох от вас навремето — погалва белега, оставен от единствения пръстен, който Берю е носил през светския си живот, и заявява: — Днес не само че не ви се сърдя, а ви изразявам моята благодарност и уважение.

Леко паниран от това излияние, Дебелия изсумтява:

— К’ъв кучешки зъб, бе? Кучетата пренасят бълхи!

От известно време не ги слушам, а гледам как сред купа мъртъвци нещо шава, и по-точно самият Велик инквизитор. Повелителят на Западния бряг от името на Черния картел сякаш не е особено свеж! Губи му се един крак, останал е между зъбите на влечугото, гръмнато с куршум в окото. Освен това е наръфан на още две-три места, което доста му пречи да си събере червата.

Още е в съзнание. Втренчил е хладен поглед в нас. Държи свръхплосък пистолет („Астраган“, калибър 8) и прилага значителни усилия да го насочи насам. Обаче силите са го напуснали и вече не е способен да вдигне и марка от нула франка и петдесет (ще му се стори като щанга).

С отвращение (и световъртеж) прецапвам през отблъскващата каша: съсирваща се кръв, трупове, умиращи, късове от човешки тела. Навеждам се над него. Лицето му е сгърчено в гримаса на агонизиращ лъв. Измъквам оръжието от ръката му и го хвърлям зад мен.

— Не е сега времето за забавления с тая играчка, приятел!

Гледаме се. Наближаването на агонията най-после го очовечава, защото прочитам в очите му страх. Да, да, той, безмилостният, заповядалият толкова екзекуции, отредилият мъчителна смърт на толкова хора, сега изстива, изтръпва, тресе го, побива го хлад, полазват го мравки, тракат му зъбите, причернява му пред очите, треперят му мартинките. Обхваща го вледеняващ ужас. Господ със своята всеобхватна и неотменна справедливост е превърнал вдъхващия ужас палач в трепереща жертва на страха.

Той простенва:

— Нуждая се от помощ!

Ама не, чуваш ли го? На мен да ги приказва тия, след като щеше да ме пусне съвсем живичък на кайманите! Не му липсва дебелоочие.

— Медицинска помощ? — питам мрачно. — В замяна на какво?

— Страданията са непоносими.

— Толкова ли е несправедливо?

— Трябва да се побърза! Снижавам глас:

— Чуйте ме, драги, можем да направим размяна.

— Само по-бързо! — умолява той. Но аз не помръдвам.

— Наистина — казвам — успях да говоря с Клей. Призна, че е бил осъден на смърт заедно с партньорите си, защото попаднали на страшна тайна, но умря, без да каже нищо повече. Ще ми разкажете за какво става дума, и ще повикам санитарен хеликоптер, който ще ви вземе от палубата и ще ви откара в болница. До един час можете да сте на операционната маса. Мисля, че предложението е интересно.

— Нямам право — хленчи той.

— Окей, старче, приятно пукване тогава! Обръщам се към двамата другари, които присъстват на разговора.

— Тръгваме ли, момчета? Това място вече ме изнервя.

Отправяме се към вратата.

— Не! — изкрещява инквизиторът.

— Ще говорите ли? — питам.

— Ако ми дадете думата си на полицай, че ще ми осигурите лечение.

Без да се колебая, вдигам ръка (за да покажа дедовия).

— Давам ви думата си! — казвам сериозно.

— Приближете се!

Коленича в помията. Мъжът заговаря и докато го I слушам, започва да ми се струва, че рояк пчели са взе-I ли ректума ми за вход на кошер.

Не е дълго: едно изречение. Може да се напише на два реда и половина. Поглеждам си циферблата. Наближава три след полунощ. Няма време за губене.

— Ще направите ли каквото ми обещахте? — пита уплашеният инквизитор.

— Заклех се!

Тогава се приближава Совьор. Вдига свръхплоския пистолет, който изтръгнах от ръката на умиращия.

— Бърза помощ пристига! — обявява той. Насочва оръжието към гърдите му. — Лек път, приятел!

Стреля шест пъти. От долу на горе в гръдния кош. Последните две джанки шляпват в гърлото и в челото на инквизитора. После Совьор се обръща към мен:

— Кажи си честно, ченге, ако смяташ, че е незаслужено.

Свивам рамене и излизам.

Всички са се събрали на палубата. Шефът на командосите дава сигнали с прожектор и скоро огромният зодиак с двигател сто и двайсет коня се прилепва до „яхтето“. На борда му се очертават два силуета: на пилота и друг, по-хилав — Пино Цезар. Киха като побъркан.

Когато се присъединяваме към него, ме посреща с любезното и кротко:

— Добър вечер, мой малък Антоан. Радвам се, че те намирам в добра форма. Да имаш случайно книжна кърпичка?