О. Хенри - Катедра по филантроматематика

— Нито едното, нито другото — казвам аз. — Имаме толкова много пари, че не върви да се занимаваме с подаяния. А нямаме достатъчно, за да възстановим всички щети. Значи, трябва да изберем някакъв среден път.

На другия ден излизаме да се поразшетаме из Флоресвил и виждаме на една височина червена тухлена постройка, явно без население. Попитахме минувачите и те ни обясниха положението. Преди няколко години някакъв собственик на мини решил да си построи на тази височина резиденция. Построил я той и работата стигнала до обзавеждането. Но кога погледнал в чековата книжка, какво да види? Останали му само два долара и осемдесет цента. Тогава той вложил този капитал в уиски, качил се на покрива и скочил на същото това място, гдето и досега мирът му почива в прах. Още щом видяхме постройката, и двамата си помислихме едно и също: ще я снабдим с електрически лампи, с изтривалки за перодръжки и с професори, ще сложим на моравата отпред едно чугунено куче и статуи на Херкулес и отец Йоан и ще открием най-хубавото безплатно учебно заведение в света.

Споделихме ние тази идея с първенците на Флоресвил и тя много им допадна. Хората ни дадоха банкет в пожарната и ето че за първи път ние влязохме в ролята на благодетели и радетели за прогрес и просвета. Анди дори държа половинчасова реч за напояването в Долен Египет, а после слушахме на грамофона благочестива музика и пихме ананасов шербет.

Без да губим нито минута, ние с Анди се заехме да филантропствуваме. Събрахме всичко мъжко в града, което можеше да различава стълба от чук, и го пуснахме да работи в сградата — нали трябваше да се раздели на класни стаи и аудитории. После бихме телеграма до Сан Франциско, за да ни изпратят един вагон чинове, футболни топки, аритметики, перодръжки, речници, професорски катедри, плочи за писане, скелети, гъби, двайсет и седем непромокаеми мантии и шапки за абсолвентите и изобщо всички атрибути, които се полагат на един първокласен университет. Аз лично поех грижата да добавя в поръчката един конспект за колоквиум, но телеграфистът, изглежда, е бил невежа и е объркал нещо, защото, когато стоката пристигна, намерихме в нея един пастет и шише колодиум.

Седмичните вестници, разбира се, отпечатаха на видно място портретите ни, а през това време ние с Анди поръчахме в едно чикагско бюро за безработни да ни изпратят незабавно франко производителя шестима професори: един по английска литература, един по най-съвременни мъртви езици, един по химия, един по политическа икономия (за предпочитане демократ), един по логика и един, който да разбира от живопис, италиански и музика и да има профсъюзна карта. Банка „Есперанса“ гарантира заплатите, които щяха да се движат между осемстотин долара и осемстотин долара и петдесет цента годишно.

И така, най-после всичко влезе в ред. Над главния вход бе изсечен надпис: „Световен университет. Настоятели и собственици — Питърс и Тъкър“. И след зачеркването на трийсет и първи август от календара нашите пиленца заприиждаха от всички страни. Най-напред с експреса от Тъксън пристигнаха професорите. Почти всички бяха млади, очилати, червенокоси и раздвоени между благородната амбиция и глада. Ние с Анди ги разквартирувахме у флоресвилци и зачакахме студентите.

Те взеха да пристигат на тумби, на тумби. Ние бяхме пуснали обяви за нашия университет във всички вестници на щата и ни беше драго, че страната така бързо се отзоваваше на призива ни. Двеста и деветнайсет юначаги на възраст от осемнайсет години до гъсти бради откликнаха на тръбата. Те преобразиха градчето — разпориха го като стар диван, смъкнаха тапицерията, сложиха нова и то стана същински Харвард.

Маршируваха по улиците и развяваха университетското знаме — ултрамарин и синьо — и Флоресвил така се оживи, че не можехме да го познаем. Анди взе, че им дръпна една реч от балкона на хотел „Небесен изглед“ и целият град излезе да се весели.

След седмица-две професорите успяха да обезоръжат студентите и да ги натикат в класните стаи. Откровено казано, няма по-голямо удоволствие от това да бъдеш филантроп. Ние с Анди си купихме цилиндри и започнахме да се правим, че избягваме двамата репортери от флоресвилския вестник. Този вестник имаше и един фоторепортер, който ни снимаше всеки път, когато се покажехме на улицата, и портретите ни се появяваха всяка седмица в рубриката „Просвета и култура“. Два пъти седмично Анди изнасяше лекции в университета, а след него понякога ставах и аз, да разкажа някоя хумореска. Веднъж вестникът помести физиономията ми между портретите на Линколн и Маршъл П. Уайлдър.