О. Хенри - Изповед на един хуморист

Да ме прости бог! Следващата жертва бяха дечицата ми — забих зъби в техните невинни бръщолевеници.

Гай и Вайъла бяха два несекващи извора на необикновени детски фантазии и изрази. Това бе готова за продан стока и аз започнах да я доставям редовно на едно списание за рубриката „Какво ли не измислят децата“.

Дебнех децата, както индианец дебне антилопа. За да ги подслушвам какво си говорят, спотайвах се зад врати и дивани или пълзях на четири крака между храстите в двора. Единствената разлика между мен и харпията бе в това, че аз не изпитвах угризения на съвестта.

Веднъж, когато главата ми не можеше да роди нищо, а трябваше вече да изпратя ръкописа, се зарових в купчина шума на двора, знаейки, че децата ще излязат да играят. Не ми се ще да вярвам, че Гай е разбрал къде съм се скрил, но дори да е разбрал, не мога да го виня за това, че подпали шумата, с което съсипа новия ми костюм, и едва не изгори жив родния си баща.

Скоро децата ми започнаха да бягат от мен като от чума. Неведнъж, когато се промъквах към тях като таласъм, чувах ги да си казват: „Татко идва!“, след което събираха играчките си и бързаха да се скрият на някое по-безопасно място. Ето докъде бях паднал!

Но финансово бях добре. За по-малко от година бях спестил хиляда долара и през това време живеехме на широка нога.

Ала с цената на какво! Не зная точно какво е парий, но струва ми се, че бях станал именно такъв. Нямах вече ни приятели, ни развлечения, ни радости в живота. Бях принесъл в жертва щастието на семейството си. Като някоя пчела събирах мед от най-красивите цветове на живота и всички ме избягваха, страхувайки се от жилото ми.

Един ден с приветлива дружелюбна усмивка ме спря един познат. Такова нещо не ми се беше случвало от месеци. Минавах покрай погребалното бюро на Питър Хефелбауър. Питър стоеше пред вратата и ме поздрави. Спрях се, развълнуван дълбоко от този поздрав. Той ме покани да вляза.

Времето беше хладно и дъжделиво. Влязохме в задната стая, където гореше малка печка. Дойде някакъв клиент и Питър ме остави за малко сам. Изведнъж ме обзе отдавна забравено чувство — чувство на блажен покой и доволство. Огледах се наоколо. Заобикаляха ме редици ковчези от полирано палисандрово дърво, черни покрови и пискюли, траурни ленти и други атрибути на погребалния отрасъл. Тук цареше ред и тишина — място за сериозни и възвишени мисли. Това бе кътче на края на живота, пропито от духа на вечния покой.

Влизайки тук, аз оставих навън светските суети. Не изпитвах никакво желание да търся храна за хумор в тази тържествена, благочинна обстановка. Съзнанието ми сякаш се изтегна да почине на черно ложе, драпирано с кротки мисли. Само преди четвърт час аз бях развратен хуморист. А сега бях философ, изпълнен с ведрина и покой. Тук намерих убежище от хумора, от безумната, унизителна, безкрайна гонитба на някоя шега, на убягващия ми виц, на остроумната закачка.

Не познавах отблизо Хефелбауър. Когато се върна и заговори, аз изпитах опасения да не би да внесе фалшива нотка в упоителната реквиемна хармония на своето заведение.

Но не. Хармонията не биде нарушена. Изпуснах дълга въздишка на облекчение. Никога не бях допускал, че човек може да говори така безупречно скучно. В сравнение с неговата реч Мъртвото море би изглеждало гейзер. Никакъв проблясък на остроумие не оскверняваше думите му. От устата му се сипеха баналности, безинтересни и обилни като къпини и не по-вълнуващи от миналогодишните борсови цени на акциите. Не без трепет изпробвах върху него една от най-острите си шеги. Тя падна на пода с пречупен връх, без дори да го одраска. От този миг заобичах Питър от все сърце.

Започнах да идвам в магазина вечер по два-три пъти седмично и да отморявам душата си в задната стая. Други радости нямах. Сутрин ставах рано и бързах да свърша работа, че да мога по-дълго да стоя в този мой рай. Само в него се избавях от навика си да търся нещо хумористично във всичко, което виждах и чувах. От разговорите с Питър не бих могъл да получа нищо в тази насока, дори да исках.

Тези посещения подобриха настроението ми. Защото сега имах това, от което се нуждае всеки човек — отмора след тежка работа. Срещайки на улицата някои от предишните си приятели, аз им се усмихвах и подхвърлях някоя закачка, от което те оставаха изумени. На няколко пъти жената и децата щяха да паднат ОТ изненада, когато се отпусках дотам, че да кажа нещо смешно пред тях.

Страшилището хумор ме беше яхало толкова дълго, че сега аз се радвах на свободните си часове, както ученик се радва на ваканция.