Гено Генов - Между обективната равносметка и развълнуваната изповед

Емил Зола се залавя да пише последния роман от поредицата „Ругон-Макарови“ на 7 декември 1892 г. и го завършва на 15 май 1893 г. Романът започва да се печата на страниците на „Ревю ебдомадер“ на 18 март 1893 г. Последната част е публикувана в броя на списанието от 17 юни същата година. Издаден е в отделен том от Шарпантие на 15 юни.

Притеснен от трудностите, възникнали в семейния му живот след установяването на трайна любовна връзка с Жан Розро, и изнервен от необходимостта да завърши във възможно най-кратък срок романа равносметка за съдбата на големия род от Пласан, Зола не е особено многословен в кореспонденцията си по повод създаването на „Доктор Паскал“. Този път писателят е по-благосклонен към читателите, пред които дава повече разяснения. За всички става ясно, че романистът експериментатор пише своето литературнохудожествено завещание.

В писмо от 8 юни 1892 г. Зола известява на приятеля си Ван Сантен Колф: „Вече започнах да събирам необходимите документи за «Доктор Паскал». Бързам да се захвана отново за работа, за да мога до една година да приключа с тази ужасна поредица.“ Единствените по-точни сведения за създаването на последния роман от „Ругон-Макарови“ днес черпим от едно писмо (25 януари 1893 г.) до вече нееднократно споменавания Колф, в което Зола отговаря на въпросите на приятеля си относно заключителната творба на извоювалата вече популярност сред читателите във Франция семейна хроника: „Отговарям на въпросите ти във връзка с «Доктор Паскал». Струва ми се, че идеята за този роман възникна едновременно със замисъла на поредицата (в действителност сюжетът на романа е включен в третия разгърнат план на поредицата, изготвен още през 1872 г. — Бел.Г.Г.). Още тогава имал намерение да завърша «Ругон-Макарови» със своеобразно резюме, с което научната и философската идея на цялото ще бъдат ясно очертани. Общо взето, този роман е заключението на поредицата. Доказателства за това могат да се открият още във «Възходът на семейство Ругон» и в «Грехът на абат Муре». В последния става въпрос за бележките и документите, които докторът събира, за да изясни родословието на семейството. А тези документ играят важна роля, те са основата, върху която се гради сегашната ми творба. Що се отнася до заглавието «Доктор Паскал», не беше необходимо да го търся, тъй като то ми бе наложено от моите приятели, от вестниците, от всички онези, които, споменавайки този последен том от поредицата, никога не го назоваваха по друг начин.

Питате ме дали е трябвало да проведа много изследвания, преди да пристъпя към писане. Най-мъчително ми беше да препрочета почти всички романи за Ругон-Макарови. Не мога да препрочитам сам себе си, повторният прочит ме изпълва с тъга. И все пак налагаше се, тъй като бях забравил доста страници, а в този последен том се припомня цялата поредица. Налагаше се да възстановя и родословното дърво, което бях публикувал в «Една любовна страница». И тъй като това дърво трябваше да бъде дело на доктор Паскал, аз го дообработих и допълних, което ми беше безкрайно трудно. Тук то ще се появи в началото на романа, където ще бъде окончателно на мястото си. Прибавете към всичко и това, че трябваше да се запозная с постановките на съвременната наука за наследствеността, това, че трябваше да проуча доста голям брой книги по медицина. Накрая, моето неотдавнашно пътуване до Екс ми беше от голяма полза при описанието на средата — не бях виждал Юга повече от двадесет години и сега се заредих с много по-живи и свежи впечатления.“

Документацията, която Зола натрупва, преди да се заеме с последния роман от „Ругон-Макарови“, засяга най-вече проблемите на наследствеността. Писателят се среща със специалисти в тази област — с доктор Морис дьо Фльори, негов приятел, специалист по нервни болести, с изявени литературни интереси, с доктор Пюше, завеждащ медицинската страница на вестник „Сиекл“ и професор в Музея по естествена история в Париж. Той препрочита бележките си върху придобилия особено широка популярност във Франция труд на доктор Люка „Философски и физиологически трактат върху естествената наследственост“. Според собствените му признания Зола е прочел и всички по-авторитетни научни изследвания върху наследствеността, излезли през 80-те години на XIX век: „Ръководство по вътрешна патология“ (1884) от доктор Дийофалоа, „Наследствеността при заболяванията на нервната система“ (1886) от Ж. Дежерин, „Опити върху наследствеността и естествения подбор“ (1892) от Аугуст Вансман.