Гено Генов - Между обективната равносметка и развълнуваната изповед

Героят на романа, доктор Паскал, е много добре запознат с всички теории за наследствеността, които се дискутират в медицинските съчинения около 1890 г. Биологът от Пласан размишлява върху теорията за произхода на видовете на Дарвин, върху перигенезиса на Хекел, върху класификацията на зоологическите групи, предложена от Галтън. Той предугажда интуитивно някои от концепциите на Вайсман, преди те да бъдат развити и обнародвани от немския учен. Паскал следи неотстъпно всички нови научни постановки по проблемите на наследствеността. Би трябвало да припомним, че теорията за перигенезиса датира от 1876 г., класификацията на зоологическите групи е създадена през 1875 г., а теорията за зародишната плазма е от 1882 г. За сетен път се уверяваме, че информацията на създателя на „Ругон-Макарови“ никога не изостава спрямо етапните научни открития по негово време.

Зола излага подробно творческите си намерения в разгърнатия план за заключителния роман от „Ругон-Макарови“, в който се прави равносметка на философските идеи, залегнали в поредицата: „Смятам, че в този роман въпреки мрачния песимизъм, които се съдържа в него, съм вложил голямата си обич към живота, чиито сили непрекъснато възхвалявах. Обичам живота и се стремях да покажа неговия непрестанен порив с неотслабваща страст въпреки всичко грозно и отблъскващо, което той може да побере в себе си. И именно заради това бих искал да направя следното уточнение: не изпитвах удоволствие пред тези картини, не ги разкрих, подбуждан от някакво влечение към перверзното, а за да покажа просто и непресторено какво представлява животът, за да имам правото да кажа, че въпреки всичко животът е добър и велик, щом като човек го живее с такава настървеност. Доктор Паскал трябва да бъде изключително прозорлив човек, за да огледа цялото зло. Той е призван да класифицира недостатъците и болестите и, общо взето, не споделя слепия оптимизъм, обявяващ човека за добър по природа. Не, за него не съществува успокояваща илюзия: човекът е такъв, какъвто е, такъв, какъвто го е създала средата. Докторът обича всичко такова, каквото е, от любов към живота, от преклонение пред силите на живота. Той е опознал всичко и въпреки това си запазва способността да се възхищава и да обича. И така, освен че е прозорлив, аз трябва да го представя и като добър, справедлив и весел човек. Добротата и веселието му се дължат не на доброто здраве, защото аз несъмнено ще го изобразя като болен човек, а на страстната му обич към живота… Тази любов към живота ще опиша най-напред, защото всичко останало произлиза от нея — добротата, веселието и най-вече алтруизмът, обичта към другите. Нежността, братското съчувствие, чувствителността и симпатията са ни отказани в живота, но самият аз твърдя, че нашите книги преливат от тях въпреки безупречната си композиция. Ето защо искам последната книга от поредицата да бъде проникната от чувство — равносметка за всеобхватната доброта и за раздадената щедро симпатия. Тя трябва да бъде изпълнена преди всичко със себеотрицание и нежност.“

В предварителните си бележки Зола формулира пределно ясно веруюто на доктор Паскал, върху което се гради неговата човеколюбива житейска философия. Впрочем авторът на „Доктор Паскал“ не крие, че в това верую е вложил много от собствените си разсъждения за живота, за страданието и човешката взаимопомощ: „В основата на всичко е вярата в живота. Животът за Паскал е върховно проявление на бога. Животът — това е бог. Всичко се обяснява с живота. Той е великият двигател, единственият, душата на света. И това е така, защото Паскал включва всичко в живота, в живата природа, в този живот, който е самото движение, и се заема да изучи наследствеността. Наследствеността — това е предаване на движение. Общо погледнато, наследствеността създава света и ако човек успее да се намеси в нея, да я опознае, за да разполага с нея, той би могъл да създаде света. Тази намеса изхожда от предпоставката, че светът е лош и би трябвало да се поправи, за да стане по-добър. Тук се поражда асоциация с размишленията на лекаря, който е видял отблизо болестта, страданията и смъртта. Ах, да можеше човечеството да не страда повече, да можеше да не боледува и да умира по възможност по-малко! Така Паскал стига до мисълта, че е възможно бързото постигане на щастие за всички, бързото изграждане на държава на съвършенството и блаженството, ако той се намеси в живота на хората и започне да дарява здраве. Всички биха могли да бъдат здрави, силни и умни, да бъдат по-добри, способни да вършат всичко.“