О. Хенри: Хигия в Солито

Ако сте следили събитията на ринга, сигурно ще си спомните онзи мач в началото на деветдесетте години, в който един шампион и един претендент за тази титла се срещнаха само за минута и няколко секунди от другата страна на една гранична река. Надеждите на ценителите на истинския спорт рядко са били измамвани с такава кратка схватка. Репортерите се постараха да използуват всичко, каквото можеха, но ако се махне притуреното от тях, от мача оставаше само едно тъжно мигновение. Шампионът просто смаза с един удар жертвата си, обърна се с гръб към нея и каза: „Тоя вече няма да стане“, след което протегна дългата си като корабна мачта ръка, за да му свалят ръкавицата.

С това именно може да се обясни и обстоятелството, че рано-рано на другата сутрин на гарата в Сан Антонио от влака се изсипаха цял вагон крайно възмутени джентълмени с модни жилетки и крещящи вратовръзки. С това може да се обясни отчасти и плачевното положение, в което се оказа Макгайър Щуреца, след като скочи от влака и се тръшна на перона, раздиран от онази суха, жестока кашлица, така добре позната на жителите на Сан Антонио. В това време, още неразвиделило се напълно, по перона минаваше Къртис Рейдлър, скотовъдецът от окръг Нуесе — дай боже сянката му да бъде все тъй дълга!

Скотовъдецът, станал толкова рано, за да хване влака за своето ранчо, се спря при нещастния покровител на спорта и продума благо, с характерния за тексасеца проточен говор:

— Какво, зле ли ти е, приятелче?

Макгайър Щуреца, бивш професионален боксьор категория перо, жокей, шмекер, поклонник на чашката и специалист по всичко, погледна заканително човека, който бе го засегнал с обръщението „приятелче“.

— Разкарвай се, телеграфен стълб — изхриптя той. — Кой те е викал?

Нов пристъп на кашлица го накара да се запревива и той се облегна отмалял на близката количка за багаж. Рейдлър изчака да отмине кашлицата, като оглеждаше белите шапки, късите пардесюта и дебелите пури, които се тълпяха на перона.

— Ти май си от Севера, приятелче, а? — попита той, когато онзи се посъвзе. — Дошъл си да гледаш бокса, нали?

— Бокс! — изфуча Макгайър. — Игра на котка с мишка! Това беше подкожна инжекция. Заби му един в мутрата и го приспа така, че не знам как ще се събуди. Бокс ми било това! — Той се задави, изкашля се и продължи, но вече като че не говореше на скотовъдеца, а по-скоро изливаше болката си. — Нагласена работа. Но и най-големият хитрец би клъвнал на такава въдица. Бях заложил пет срещу едно, че това момче от Корк няма да издържи три рунда. Хвърлих всичко, до последния си цент, и вече усещах мириса на стърготините в нощното заведение на Джими Дилъни, което се гласях да купя. И изведнъж… Кажи ми, телеграфен стълб, колко трябва да се е шашнал човек, та да заложи всичките си мангизи на една такава шашма!

— Право говориш — каза едрият скотовъдец. — Особено щом париците са отишли. Я ставай, мойто момче, и върви на хотел. Ще те скъса тая кашлица. Да не е охтика?

— Ох, ти, как позна? — отвърна изчерпателно Макгайър. — Чичо доктор казва, че ще избутам още шест месеца, а може и година, ако си стегна малко юздите. Щеше ми се да си седна на задника и да се погрижа за себе си. Затова и рискувах на пет срещу едно. Бях надиплил хиляда доларчета. Спечелех ли, щях да взема заведението на Дилъни. Кой да предполага, че този дръвник ще се остави да го приспят още в първия рунд?

— Загазил си здравата, не ще и дума — каза Рейдлър, като гледаше миниатюрната фигурка на Макгайър, свита до количката. — Хайде сега иди на хотел и си почини. Може в „Менджър“, може в „Мавърик“, може…

— Може в „Пето авеню“, може в „Уолдорф-Астория“ — допълни подигравателно Макгайър. — Нали ти казвам, че фалирах? Сега съм готов просяк, имам само десет цента. Може би ще е полезно за здравето ми да замина за Европа или да извърша пътешествие със собствената си яхта… Ей, дай един вестник!

Той хвърли десетцентовата си монета на вестникарчето, взе един „Експрес“, облегна се по-удобно на количката и се захласна в описанието на своето Ватерло, раздуто, както се полага от изобретателната преса.

Къртис Рейдлър се справи с огромния си златен часовник и сложи ръка на рамото на Макгайър.

— Ставай, братле — каза той. — Имаме три минути да хванем влака.

Сарказмът, изглежда, беше в кръвта на Макгайър.

— Не си спомням да съм осребрявал чипове или да съм изкарал пари, откак ти казах преди малко, че съм фалит, но може би ти си видял такова, нещо? Я си върви по пътя, приятелю.