О. Хенри: Хигия в Солито

— Ще дойдеш с мене на ранчото ми — каза скотовъдецът — и ще стоиш там, докато се оправиш. След шест месеца ще бъдеш като нов. — Той вдигна Макгайър с една ръка и го повлече към влака.

— А с какво ще платя? — попита Макгайър, като правеше жалки опити да се освободи.

— За какво да плащаш? — отвърна изненадан Рейдлър.

Двамата се гледаха с недоумение, защото мислите им се разминаваха, подобно конически зъбчати колела — под прав ъгъл, въртейки се в различни посоки.

Пътниците във влака току поглеждаха към двамата и се чудеха на това рядко съчетание от два полюса. Макгайър беше педя човек и с тоя си вид можеше да мине за жител на Йокохама или дори на Дъблин. Святкащи като мъниста оченца, остри скули и челюст, насечени от белези, сухо, жилесто тяло, кърпено неведнъж — такова човече, нагло и заядливо като оса, виждаха не за първи път в този край. Рейдлър беше от друго тесто. Тази грамадина с неимоверно широки плещи и открита, кристално чиста душа обединяваше в себе си Запада и Юга. Точни портрети на този тип хора почти не са създавани, понеже картинните галерии са твърде тесни, а кинематоскопът е все още непознат в Тексас. В последна сметка такъв мъжага като Рейдлър може да се изобрази само на фреска — нещо огромно, просто, спокойно и неограничено от рамки.

Експресът ги отнасяше на юг. Зелените вълни на безкрайната прерия заливаха горите и те се гушеха пред тях на гъсти купове, разхвърляни на големи разстояния. Това беше страната на ранчото, владение на скотовъдните крале.

Макгайър седеше свит в ъгъла на седалката и приемаше с остро недоверие всяка дума на скотовъдеца. Какъв номер мисли да му свие този говедар, който го отвежда неизвестно къде? На него и през ум не можеше да му мине, че Рейдлър се ръководи от чиста човечност. „Той не е фермер — разсъждаваше пленникът, — но и на дребен мошеник не прилича. Какво ли крои? Отваряй си очите, Щурец, и го гледай в ръцете, когато тегли картите. И без това си вътре. Останал си само с пет цента и една скоротечница, така че стой кротко. Стой кротко и гледай какъв номер ти готви.“

В Ринкън, на сто мили от Сан Антонио, те слязоха от влака и се качиха на кабриолета, дошъл за Рейдлър. С него изминаха тридесетте мили от гарата до крайния пункт на своето пътуване. Поне тази част от пътя би трябвало да отвори очите на заядливия Макгайър за истинската цел на отвличането му. Кабриолетът се носеше като по кадифе през избуялата савана. Двете испански жребчета препускаха в равен, неуморен тръс, от който сегиз-тогиз се откъсваха и хукваха в неудържим галоп. Въздухът беше упоителен като вино и освежителен като сода и с всяка глътка от него пътниците поемаха и нежното ухание на полските цветя. Пътят се изгуби и кабриолетът заплува по зелените вълни на тревата, направляван от опитната ръка на Рейдлър, за когото всяка далечна горица беше ориентир, всяка извивка на ниските хълмове — сигурен знак за посоката и разстоянието. Но Макгайър, отпуснал се навъсен на седалката, наблюдаваше с недоверие скотовъдеца и не виждаше нищо наоколо си освен една безлюдна пустиня. „Какво ли крои? — тази мисъл го преследваше неотстъпно. — С какъв ли трик ще ми излезе тази върлина?“ При тези простори, ограничени само от линията на хоризонта и от четвъртото измерение, Макгайър си служеше с мерилото на градските улици, по които се бе движил.

Преди седмица, препускайки на кон из прерията, Рейдлър се беше натъкнал на изгубило се болно теленце, което мучеше жално. Без да слиза от коня, той вдигна нещастното добиче, метна го през седлото и го предаде на момчетата в ранчото, да се погрижат за него. Макгайър не можеше да знае — а и не би могъл да възприеме това, — че в очите на Рейдлър той беше, кажи-речи, същото, каквото и теленцето — болно, безпомощно създание, което се нуждае от незабавна помощ. Рейдлър имаше възможност да даде тази помощ и за него това беше достатъчно, за да пристъпи към действие. Такава беше неговата логика, такива бяха и разбиранията му. Макгайър беше седмият болен, който Рейдлър хващаше случайно в Сан Антонио, гдето се стичат хиляди зарад озона, който, казват, се носел над неговите тесни улички. Петима от тях му бяха гостували в ранчо Солито, докато оздравеят или укрепнат, а после се бяха сбогували със сълзи на очи, нямайки думи да изразят благодарността си. Шестият бе дошъл малко късно, но след толкова мъки най-сетне почиваше в мир и покой под сянката на едно дърво в градината.

Затова никой в ранчото не се изненада, когато Рейдлър измъкна от кабриолета немощното си протеже, вдигна го като вързоп парцали и го остави на чардака.