О. Хенри: Мамон и Амур

Старият Антъни Рокуол, някогашен фабрикант и притежател на патента за сапуна „Еврика“, погледна през прозореца на библиотеката в разкошната си къща на Пето авеню и се усмихна. Съседът му отдясно, аристократът и клубен член Дж. ван Шуйлайт Съфък-Джонс пристъпи към чакащия го автомобил, като бърчеше презрително нос към скулптурата в стил ренесанс, която красеше фасадата на сапунения палат.

— Дърто снобско чучело, което за пет пари работа не върши — промърмори бившият крал на сапуна. — По-добре да си гледа замръзналите кокали, иначе скоро ще го приберат в музея на Едема. През лятото ще боядисам фасадата в червено, бяло и синьо, да видим ще си вири ли тогава холандския нос.

След това Антъни Рокуол, ненавиждал цял живот звънците, отиде до вратата на библиотеката и се провикна „Майк!“ със същия глас, от който някога падаха късове от небето над канзаските прерии.

— Кажи на сина ми да се отбие при мен, преди да излезе — нареди той на притичалия слуга.

Когато младият Рокуол влезе в библиотеката, старият остави вестника си, погледна го с изражение на добродушна строгост върху едрото си гладко червендалесто лице и прокара пръсти през бялата си грива, а с другата ръка подрънна ключовете в джоба си.

— Ричард, колко плащаш за сапуна, с който се миеш? — попита Антъни Рокуол.

Ричард, който само преди половин година се беше прибрал от колежа, се постресна. Още не беше свикнал да се оправя с баща си, способен всеки миг да изтърси нещо неочаквано — като момиче на първия си прием.

— Струва ми се, шест долара дузината, татко.

— А за един костюм?

— Обикновено около шейсет долара.

— Това е то джентълмен! — отсече Антъни. — Чувал съм, че някои млади аристократи хвърлят по двайсет и четири долара за дузина сапун и повече от сто за костюм. Ти разполагаш с не по-малко пари от тях, но все пак се придържаш към това, което е умерено и скромно. Самият аз употребявам старата „Еврика“ — не само от сантименталност, а защото това е най-качественият сапун. Когато плащаш повече от десет цента за един сапун, купуваш само лош аромат и обвивка. А петдесет цента е друго, напълно прилично за млад човек на твоите години, с твоето положение и състояние. Както казах, ти си джентълмен. Казват, че са нужни три поколения, за да се създаде един джентълмен. Така беше някога. Сега това се постига с пари, и то много по-лесно и бързо. Сега парите те правят джентълмен. Бога ми, та и самият аз съм почти джентълмен. Аз съм кажи-речи толкова неучтив, неприятен и невъзпитан, колкото двамата холандци отляво и отдясно, които сън не ги хваща, понеже купих парцела помежду им.

— Има неща, които с пари не се купуват — отбеляза доста унило младият Рокуол.

— Какви ги говориш! — възрази обиден Антъни. — Аз винаги съм разчитал на парите, само на тях. Прочетох цялата енциклопедия, да търся нещо, което не може да се купи с пари. Няма и няма; другата седмица ще взема и приложението. Аз съм привърженик на парите и край. Я ми кажи какво не може да се купи с пари.

— Преди всичко място във висшите кръгове на обществото — отвърна пораздразнен Ричард.

— О, така ли? Виж ти! — прогърмя радетелят на корените на злото. — Кажи ми тогава къде щяха да бъдат твоите висши кръгове, ако на предтечата на най-големите богаташи не му бяха стигнали пари да се добере до Америка?

Ричард въздъхна.

— За това исках да си поговорим — каза старият вече по-меко. — За това те и повиках. С тебе става нещо, момче. Забелязвам го от две седмици. Я изплюй камъчето. За двайсет и четири часа аз мога да доставя двайсет и четири милиона, да не говорим за имотите. Ако нещо те човърка, „Рамблър“ стои под пара на пристана и за два дена може да те достави на Бахамските острови.

— Почти позна, татко, не си далеч от истината.

— Е, и как се казва? — попита хитро Алтъни.

Ричард закрачи напред-назад из библиотеката. Грубоватият баща прояви достатъчно загриженост и съчувствие, за да предизвика доверието на сина.

— Защо не й направиш предложение? — попита старият. — Тя ще умре от радост. Състоятелен си, хубав си, момче за чудо и приказ. И ръцете ти са чисти, не са изцапани с пяна от „Еврика“. Завършил си и колеж, но това едва ли я интересува.

— Все нямам сгоден случай — въздъхна Ричард.

— Ами намери го — каза Антъни. — Изведи я на разходка в парка или идете на излет, а може да я изпратиш и от черквата до дома. Случай! Дрън-дрън!

— Ти не познаваш това общество, татко. Тя е една от двигателните му сили. Всяка минута от времето й е разпределена дни отнапред. Но аз не мога да живея без това момиче, татко, без нея този град не е нищо повече от вмирисано блато. Не мога и да й пиша, просто не съм в състояние.