Артър Хейли - Детективи

Водените в отдела затворници и заподозрени влизаха през охраняван вход в сутерена и се качваха със специален асансьор, който стигаше направо до офисите на „Убийства“. Резултатът обикновено бе тиха, контролирана обстановка.

Хорхе Родригес и Малкълм Ейнсли погледнаха през едностранния прозорец към седналите в отделни стаи за разпит заподозрени.

— Трябва ни поне едно признание — каза Ейнсли.

— Остави на мен — отвърна Хорхе.

— Искаш да разпиташ и двамата ли?

— Да. Ще почна с момичето. Нещо против да го направя сам?

Обикновено заподозрените в убийство се разпитваха едновременно от двама детективи, но досегашните самостоятелни успехи на Хорхе бяха убедителен аргумент, особено в момента.

Ейнсли кимна.

— Давай.

Ейнсли наблюдаваше разпита на двайсет и три годишната Маги Торн. Заподозряната изглеждаше бледа и по-млада от годините си. Носеше изпоцапани, парцаливи джинси и мръсен блузон. Ако облечеше рокля и си измиеше лицето, помисли си Ейнсли, щеше да е красива. Но сега изглеждаше намусена, притеснена и нервно се люлееше на металния стол, към който беше заключена с белезници. Когато се появи Хорхе, тя дръпна белезниците, задрънча с тях по стола и извика:

— Защо, мама му стара, трябва да ме заключвате?

Хорхе спокойно се усмихна и се приближи до нея, за да ги свали.

— Иначе как я караш? Аз съм детектив Родригес. Искаш ли кафе или цигара?

Торн разтри китките си и измърмори нещо за мляко със захар. Изглежда малко се поотпусна, макар че продължаваше да се държи предпазливо. Тежък случай, помисли си Ейнсли.

Както обикновено, Хорхе беше взел със себе си термос, две пластмасови чаши и цигари. Той наля кафе и за двамата, като не спираше да говори:

— … Значи не пушиш, а? И аз. Опасна работа е тютюнът… — Не толкова опасна, колкото 38-калибровия пистолет на момичето, помисли си по-възрастният детектив. — … Съжалявам, ще трябва да го пиеш черно… Хей, нещо против да ти викам Маги? Аз съм Хорхе… Виж, искам да ти помогна, ако мога. Всъщност ми се струва, че можем да си помогнем взаимно… Не, не дрънкам глупости. Истината, Маги, е, че здравата си загазила и аз се опитвам да облекча положението ти, доколкото е по силите ми…

Ейнсли стоеше зад едностранния прозорец и потропваше с крак. „Свършвай с предупрежденията, Хорхе“, нетърпеливо си помисли той, макар да знаеше, че колегата му не може да продължи нататък докато не съобщи на Торн правата й, включително правото на адвокат. Разбира се, последното нещо, от което на този критичен етап се нуждаеха детективите, беше ограничаващото ги присъствие на защитници. И поради тази причина полицаите от „Убийства“ се опитваха да предупредят разпитвания по такъв начин, че отговорът му да е отрицателен.

Умението на Хорхе да получава точно такъв отговор бе станало легендарно.

Започваше с предразпит — съвсем законен, — по време на който задаваше общи въпроси: името на заподозрения, адрес, дата на раждане, професия, номер на социалната осигуровка… Но Хорхе напредваше съзнателно бавно и постоянно вметваше коментари…

— Значи си родена през август, Маги? Хей, аз също. И двамата сме зодия Лъв, но аз не вярвам наистина в тези зодиакални глупости. Ами ти?

Въпреки внимателния подход, момичето продължаваше да е предпазливо, затова Хорхе продължи с предразпита, макар още да не бе споменал за разследваното престъпление.

— Маги, само още няколко лични подробности. Омъжена ли си?… Не? Аз също. Може би някой ден. Е, ами гадже нямаш ли си? Кърмит? Е, страхувам се, че Кърмит също е загазил и точно сега няма да ти е от голяма помощ. Може би тъкмо той е причината да попаднеш тук… Ами майка ти?… Не думай! Никога не си я виждала?… Ами баща ти?… Добре, добре, край на въпросите за тях.

Хорхе седна близо до Торн, като небрежно докосваше ръката и рамото й. Някои заподозрени дори хващаше за ръка, което понякога предизвикваше сълзи. Но Торн беше труден случай и Хорхе отстъпи назад. Предразпитът обаче бе ограничен във времето.

— Искаш ли да се свържеш с някого, Маги?… Е, ако промениш решението си, спокойно можеш да ми кажеш.

Отвън Ейнсли напрегнато очакваше да чуе предупреждението за правата на арестувания. Междувременно наблюдаваше момичето. В лицето й имаше нещо познато, но въпреки способността за мигновено разпознаване — система за идентифициране, на която специално обучаваха полицаите — не можеше да си я спомни. Това го озадачаваше.

— Добре, Маги, имаме да си приказваме още много, но трябва да ти задам един въпрос: искаш ли да продължиш да разговаряш с мен — точно както и досега — без присъствието на адвокат?