Артър Хейли - Детективи

Ейнсли взе телефона и набра номера на лейтенант Нюболд. Когато шефът му отговори, той каза:

— Добър вечер, сър.

— Здрасти, Малкълм. Наред ли е всичко?

Ейнсли погледна настрани.

— Лудият кубинец още не ме е убил.

Нюболд се засмя.

— Виж, проверих полетите и направих резервация. Мисля, че ще успееш да стигнеш в Торонто до утре следобед.

— Това е чудесна новина, лейтенант. Благодаря! — Шефът му съобщи подробностите: полет с „Делта“ в 10:05 ч. от Джаксънвил до Атланта и оттам с „Еър Канада“ до Торонто.

Щеше да стигне в Торонто само два часа по-късно от първоначално предвиденото, което наистина го облекчаваше. Положението обаче не беше идеално, тъй като родителите на Карън, които живееха на повече от един час път с кола от летище „Пиърсън“ в Торонто, бяха планирали някакво събиране за обед и той щеше да го пропусне. Но щеше да присъства на семейната вечеря.

— Накарай Родригес да те закара до Джаксънвил — продължи Нюболд. — Разстоянието е само деветдесет и шест километра — спокойно ще успееш. А когато се върнеш, ще измислим нещо за извънредните ти разходи.

— Това може би ще смекчи Карън.

— Разстроена ли беше? — попита Нюболд.

— Може и така да се каже.

Лейтенантът въздъхна.

— И с Дивайна беше същото, когато бях прекомерно зает. Не мога да я обвинявам. А, обадих се в щатския затвор. Обещаха ми да претупат формалностите, така че бързо да можеш да влезеш при Звяра.

— Чудесно.

— Помолиха за едно. Когато стигнеш на двайсетина минути път до Рейфорд, позвъни на лейтенант Нийл Хамбрик. Ето ти директния му номер.

Ейнсли го записа.

— Всичко е наред, лейтенант. Отново ви благодаря.

— Хей, приятно пътуване и добре да си прекараш в Торонто.

Ейнсли изключи телефона и се замисли за чудесните отношения между Нюболд и белите му подчинени. Подобно на повечето колеги в отдела, Ейнсли харесваше и уважаваше лейтенанта, ветеран с двайсет и четири годишен стаж в полицията, емигрирал на петнайсетгодишна възраст в САЩ от Ямайка заедно с родителите си. Младият Лио следвал криминология в университета в Маями и после на двайсет и две години постъпил в полицейското управление. Тъй като бе чернокож, политиката за даване на възможности на малцинствата от 80-те години беше ускорила произвеждането му в лейтенант, но за разлика от някои други бързи кариери, благодарение на очевидните способности на Нюболд, белите му колеги не го бяха намразили. Сега той караше осмата си година като шеф на отдел „Убийства“.

В страната бе изписано много за расовите противоречия в полицията на големите градове, най-вече за полицейското управление на Лос Анджелис, в което в продължение на много години нетърпимата дискриминация спрямо чернокожите — и полицаи, и цивилни — бе имала полуофициално одобрение отгоре. Едва сега в условията на озлобеност от всички страни там се правеха опити за постигане на равнопоставеност и справедливост. За разлика от Лос Анджелис полицейското управление в Маями беше преживяло същата болезнена промяна преди повече от десет години и със съвсем малки остатъци от миналото интеграцията вече бе постигната.

За голяма изненада на Малкълм, Карън спеше, когато й телефонира, за да й съобщи новата информация за пътуването си.

— Ще се видим утре към четири часа — завърши той.

— Ще повярвам, когато го видя — сънено, но с доловимо чувство на обич измърмори жена му.

Когато Ейнсли прекъсна връзката и се отпусна назад на седалката си, гласът на Хорхе прекъсна мислите му.

— Още ли си католик, сержант?

Въпросът бе неочакван.

— Моля?

Хорхе провираше синьо-бялата полицейска кола между многобройните тирове по магистралата. Когато излязоха на сравнително свободен участък, той продължи:

— Ами, някога си бил свещеник, а сега не си. Затова съм любопитен — още ли си католик?

— Не.

— Е, чудех се като католик, или поне като бивш католик, какво мислиш за това пътуване: за смъртното наказание, за това, че отиваш на среща със Звяра Дойл, преди да го вържат на стола, за това, че той знае благодарение на кого се е озовал там.

— Това е прекалено труден въпрос за този час.

Хорхе сви рамене.

— Няма проблем, ако не искаш да разговаряш за това.

Ейнсли се поколеба. Когато на трийсетгодишна възраст свали расото, той загърби семинарията, докторската степен в университета и петте години като енорийски свещеник. Просто си тръгна и изцяло се отказа от религията. Колкото до причините, освен неколцината близки приятели, на които се бе доверил, Ейнсли не говореше много и нямаше желание да оказва влияние на други. С времето обаче отговаряше на въпросите с все по-голяма готовност.