Артър Хейли - Детективи

Гласът на Хорхе рязко го откъсна от мислите му.

— Трябва да заредим бензин, сержант. Хайде да спрем в Уайлдууд, хей там точно пред нас.

Беше почти 03:00 часът.

— Добре, но напълни резервоара бързо. Междувременно аз ще изтичам вътре и ще донеса кафе.

— И пържени картофки. Не, нека са палачинки.

Ейнсли нежно погледна към него и разбра защо понякога приема Хорхе като свой син.

Когато поеха по отбивката, двамата мъже видяха светлините на няколко бензиностанции. Уайлдууд бе традиционно магистрално кръстовище — през деня хаотичен конгломерат от пълни с боклуци туристически магазини, а през нощта спирка за презареждане на тираджии.

Хорхе избра най-близката бензиностанция, която носеше знака на „Шел“. Зад нея имаше денонощна закусвалня, край която бяха паркирани автомобили. Пет-шест силуета се бяха струпали един до друг около две от колите. Когато синьо-белият полицейски шевролет приближи, те вдигнаха глави и обърнаха лица.

После картината с невероятна скорост започна да се променя. Фигурите се разделиха, някои се дръпнаха настрани, други се затичаха и групичката се превърна в размахващи се ръце и крака. Вратите на паркираните коли се отваряха, фигурите се хвърляха вътре и още докато затваряха, автомобилите потегляха и изчезваха. Поемайки по местните пътища и избягвайки главната магистрала, те бързо се скриха от поглед.

Хорхе и Ейнсли се разсмяха.

— Ако тази нощ не свършим нищо друго — отбеляза Ейнсли, — поне попречихме на продажба на дрога.

И двамата знаеха, че I–75 е опасен път късно през нощта. Освен пласьори на дрога, тук имаше джебчии, крадци и проститутки и всички те само чакаха подходящ момент, за да се хвърлят в действие.

Но видът на полицейската кола променяше всичко.

Ейнсли даде на Хорхе пари за бензин и после купи от закусвалнята кафе и палачинки, като запази сметката, за да му я изплатят по-късно. В допълнение за това си пътуване двамата щяха да получат и извънредно заплащане.

Продължиха отново по I–75, отпивайки от кафето през дупките в пластмасовите капаци на картонените чаши.

Сега Ейнсли и Хорхе се намираха на четиристотин и трийсет километра северно от Маями и им оставаха още около сто и шейсет километра.

Продължаваха бързо да напредват сред предимно тежкотоварни коли. Беше 03:30 часът.

— Ще успеем, сержант — обади се Хорхе. — Със сигурност.

За първи път откакто бяха излезли от Маями, Ейнсли почувства, че се отпуска. Той се загледа през предното стъкло в мрака и измърмори:

— Просто искам да чуя как го казва.

Говореше за Дойл и в известен смисъл, призна пред себе си той, Карън бе права. Интересът му към Звяра не беше само професионален. След като бе видял кървавите сцени на всяко едно от убийствата, след като преследва убиеца в продължение на месеци и особено след като разбра, че Дойл изобщо не изпитва угризения, Ейнсли се убеди, че светът трябва да се избави от този човек. Искаше да чуе признанието на Дойл за убийствата и после — въпреки онова, което по-рано бе казал на Хорхе — да го види как умира. Сега като че ли щеше да успее.

В този момент гласът на кубинеца прекъсна мислите му.

— О, не! Струва ми се, че ще си имаме проблеми…

Трафикът по I–75 в северна посока изведнъж се беше утежнил. Камионите пред тях спряха, колоните от автомобили между тях — също. По водещите на юг платна оттатък разделителната ивица нямаше нито една кола.

— По дяволите! По дяволите! — удари с длан по пулта за управление Ейнсли. Полицейският автомобил бе намалил скоростта си до пълзене и пред него се точеше колона от яркочервени светлини. В далечината се виждаха проблясващите светлини на други служебни коли, ползващи се с предимство.

— Мини в другото платно — нареди той. — Включи лампата.

Хорхе включи синьо-белите светлинни сигнали и пресече разделителната ивица. Движеха се бързо, но предпазливо, като подминаваха вече напълно спрелите автомобили. Вратите на камионите и леките коли се отваряха и оттам се показваха хора, които се опитваха да видят причината за задръстването.

— Давай по-бързо! — заповяда Ейнсли. — Не губи нито минута.

След секунди забелязаха проблясващите светлини на няколко патрулни автомобила на магистралната полиция на Флорида, които задръстваха целия път, включително и платното, по което сега приближаваше полицейската кола от Маями.

Един лейтенант вдигна ръка и им даде знак да спрат, след което се насочи към тях. Ейнсли излезе навън.