Артър Хейли: Детективи

Всичко, което казва Карън, е вярно, мрачно си помисли Ейнсли. И все пак… Как да я накара да разбере? Да проумее, че едно ченге, особено ченге от „Убийства“, си остава винаги на работа. Че е длъжен да отиде. Че няма начин да не реагира на полученото повикване, независимо от личния си живот.

— Ужасно ми е мъчно за Джейсън — безизразно каза той. — Трябва да разбереш това.

— Нима? Е, изобщо не го разбирам. Защото ако те беше грижа, сега щеше да си тук с нас, вместо да отиваш при онзи убиец — при човека, когото поставяш пред всичко, особено пред собственото си семейство.

— Карън, трябва да отида! — остро отвърна Ейнсли. — Просто нямам избор. Никакъв!

Тя не отговори и той продължи:

— Виж, ще се опитам да хвана самолет от Джаксънвил или Гейнзвил и да дойда при вас в Торонто. Можеш да вземеш куфара ми.

— Предполагаше се, че ще пътуваш заедно с нас — да пътуваме тримата заедно! Ти, Джейсън и аз — твоето семейство! Или съвсем си забравил?

— Стига, Карън!

— И, разбира се, много важно, че баща ми има рожден ден, единственият седемдесет и пети рожден ден, който ще има, а кой знае още колко му остават. Но очевидно никой от нас не може да разчита на теб — освен онова създание „Звяра“. Така го наричате, нали? Звяр — и ти го поставяш над всички нас.

— Това не е вярно!

— Тогава го докажи! Къде си сега?

Ейнсли погледна през прозореца към пътните знаци на магистралата.

— Карън, не мога да се върна. Съжалявам, че не разбираш, но решението вече е взето.

Жена му замълча. Когато продължи, гласът й беше задавен и той разбра, че още малко, и ще се разплаче.

— Съзнаваш ли какво ни причиняваш, Малкълм?

Ейнсли не отговори и чу прещракването на телефона.

Отчаян, той изключи клетъчния телефон. Припомни си колко пъти е разочаровал Карън, като поставяше служебните задължения пред семейния си живот. В мислите му се върнаха думите на жена му отпреди седмица: „Малкълм, животът ни просто не може да продължава така“. Отчаяно се надяваше да не е говорила сериозно.

В колата се спусна тишина и Хорхе благоразумно не я наруши. След доста време Ейнсли мрачно каза:

— На жена ми адски й харесва да е омъжена за ченге.

— Кофти, а? — предпазливо отвърна Хорхе.

— Не мога да разбера — кисело прибави Ейнсли. — В момента просто прецаквам ваканцията си, при това само за да си поговоря с някакъв убиец, който ще е мъртъв на сутринта. Мислиш ли, че един добър съпруг би постъпил така?

Хорхе сви рамене.

— Ти си ченге от „Убийства“. Просто си длъжен да правиш някои неща. Не можеш винаги да ги обясниш. — После добави: — Аз никога няма да се оженя.

Изведнъж кубинецът натисна до дупка газта, рязко зави, за да изпревари една от колите и пресече пътя на друга. Шофьорът на втората кола протестира с натискане на клаксона.

Ейнсли изрева:

— За Бога! Карай по-спокойно! — После се обърна на седалката си и махна на човека отзад, като се надяваше, че той ще приеме жеста му за извинение. Беше ядосан.

— Дойл трябва да умре тази нощ, а не ние.

— Съжалявам, сержант — ухили се Хорхе. — Скоростта ме увлече.

Ейнсли разбра, че Лио Нюболд е прав. Понякога Хорхе наистина караше като луд, но кубинският му чар си оставаше непокътнат. Привлекателността му очевидно правеше чудеса и с жените — поредица от красиви, изтънчени жени, които го придружаваха навсякъде и като че ли го обожаваха, а после внезапно и необяснимо бяха заменяни с други.

— С навалицата около теб защо ли ти е да се жениш? — рече Ейнсли.

— На моята възраст трябва да имам избор.

— Е, определено нямаш проблем. Ти си истински Ромео. Нали помниш вчера — даже Ърнестин не можа да устои на чара ти.

— Ърнестин е проститутка, сержант. Може да я очарова всеки, който има в задния си джоб портфейл.

— Аз имах в джоба си четирийсет и пет долара и тя не ми се сложи.

— Не. Ами, просто… не зная. Хората те уважават. Онези момичета биха се чувствали така, сякаш се предлагат на чичо си.

Ейнсли се усмихна и тихо рече:

— Вчера се справи добре, Хорхе. Накара ме да се гордея с теб.

И после се отпусна назад в седалката си…

Един възрастен турист, Вернер Нихаус, караше взет под наем кадилак, когато се загуби из лабиринта от номерирани улици на Маями — много от тях имаха и имена, а понякога и по две. Често се случваше някой да се заблуди, дори от местните жители. За съжаление обърканият немец попадна в обвеяния с лоша слава Оувъртаун, където го нападнаха, ограбиха и застреляха, а после изхвърлиха трупа му от автомобила, който нападателите откраднаха. Това беше ужасно и безсмислено убийство. Грабежът — вероятната цел — можеше спокойно да мине и без него.