— О, мили Боже! Виждала съм ужасни неща, но това е дело на истински звяр!
Забележката й се бе разпространила широко.
— Господин Дойл ме помоли да ви предам, че иска да ви види преди да умре — продължи Ъксбридж. Последва кратко мълчание и Ейнсли си представи как свещеникът поглежда часовника си. — Дотогава остават малко повече от осем часа.
— Дойл каза ли ви защо иска да ме види?
— Той съзнава, че повече от всеки друг вие сте причината за арестуването и осъждането му.
— Та какво казвате? — нетърпеливо попита Ейнсли. — Че иска да се изплюе в лицето ми преди да умре, така ли?
Моментно колебание.
— Двамата със затворника си поприказвахме. Но ви напомням, че разговорът между свещеника и осъдения е тайна и…
— Съзнавам това, отче — прекъсна го Ейнсли, — но аз пък ви напомням, че се намирам в Маями, на шестстотин и четирийсет километра разстояние, и нямам намерение да шофирам цяла нощ само защото на онзи луд му е хрумнало, че ще му е забавно да ме види.
Ейнсли зачака. Тогава свещеникът очевидно взе решение.
— Той казва, че иска да си признае.
Отговорът потресе Ейнсли — това беше последното нещо, което очакваше. Полицаят усети, че пулсът му се ускорява.
— Какво да признае? Искате да кажете всички убийства ли?
Въпросът бе естествен. По време на целия си процес за ужасното двойно убийство, за което беше признат за виновен и осъден на смърт, Елрой Дойл твърдеше, че е невинен, въпреки категоричните доказателства срещу него. Същото твърдеше и за други десет убийства — очевидно серийни, — в които не бе обвинен, но за които полицията беше убедена, че са негово дело.
Безжалостната жестокост на всичките дванайсет убийства беше предизвикала сензация и ужас в цялата страна. След процеса в пресата писаха: „Елрой Дойл е най-убедителният аргумент в полза на смъртното наказание. Жалко, че на електрическия стол той ще умре прекалено лесно, без да страда така, както са страдали жертвите му“.
— Нямам представа какво възнамерява да признае. Това ще трябва да разберете лично.
— О, майната му!
— Моля?
— Казах „майната му“, отче. Със сигурност и вие сте използвали този израз някой и друг път.
— Не е нужно да се държите грубо.
Ейнсли гласно простена от ненадейната дилема, с която се бе сблъскал.
Ако преди да умре, Звяра беше готов да признае, че обвиненията от процеса му са верни и че е виновен за другите серийни убийства, това трябваше да се документира. Поради една причина: неколцина витиевати общественици, включително група, обявяваща се срещу смъртното наказание, дори сега поддържаха невинността на Дойл и твърдяха, че го били осъдили, защото възбуденото обществено мнение се нуждаело от изкупителна жертва, при това бързо. Признанието на Дойл щеше да съкруши тези твърдения.
Естествено, беше съмнително какво разбира Дойл под „признание“. Дали влагаше в него обикновения юридически смисъл, или ставаше дума за нещо объркано и религиозно? На процеса един от свидетелите го бе описал като религиозен фанатик, изричащ „безумни и изопачени религиозни нелепости“.
Но каквото и да искаше да каже Дойл, имаше въпроси, които Ейнсли, издълбоко познаващ нещата, беше най-компетентен да зададе. Ето защо трябваше, просто трябваше да отиде в Рейфорд.
Той уморено се отпусна назад на стола си. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Знаеше, че Карън щеше да побеснее. Само преди седмица тя го бе посрещнала на вратата на дома им в един часа сутринта с твърдо заявление. Ейнсли току-що се връщаше от страшно убийство, свързано с някаква банда, заради което полицаят беше пропуснал вечерята по случай годишнината от сватбата им. Облечена в розова нощница, Карън бе препречила пътя му и решително му каза:
— Малкълм, животът ни просто не може да продължава така. Почти не те виждаме. Не можем да разчитаме на теб. А когато си тук, си толкова уморен от шестнайсетчасовата си работа, че можеш само да спиш. Казвам ти, положението трябва да се промени. Трябва да избереш. — Карън извърна очи и тихо добави: — Говоря сериозно, Малкълм. Това не са празни приказки.
Той разбираше какво иска да каже Карън. И знаеше, че е права. Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха.
— Още ли сте на телефона, сержант? — разнесе се настоятелният глас на Ъксбридж.
— За съжаление, да.
— Е, ще дойдете ли, или не?
Ейнсли се поколеба.
— Отче, това признание на Дойл… за изповед в най-общ смисъл ли става дума?
— Не съм сигурен какво искате да кажете.
Читать дальше