Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Те твърдят, че нямат такава пациентка.

Ним попита с изненада:

— Сигурни ли са в това?

— Аз ги помолих да проверят два пъти.

— Тогава наберете домашния и номер.

Този път, вместо да се обади по вътрешния телефон, Вики влезе в кабинета на Ним. Лицето и беше сериозно.

— Мистър Голдман, мисля, че вие би трябвало да говорите…

Учуден, Ним вдигна слушалката и каза:

— Ти ли си, Карен?

Сподавен глас отговори.

— Нимрод, обажда се Синтия. Карен е мъртва.

— Не можете ли да карате по-бързо? — попита Ним шофьора.

— Правя всичко възможно, мистър Голдман. Но има натоварено движение.

Ним беше поръчал една кола на компанията да го чака на изхода. Така щеше да стигне по-бързо, пък и не беше в състояние да кара самият той. Те се насочиха към апартамента на Карен.

Мислите на Ним бяха в безредие. Той не бе разбрал подробности за смъртта на Карен, единственото, което знаеше, бе, че причината е внезапното спиране на тока. Ним вече мислено се обвиняваше, че не бе проверил по-рано дали Карен е пристигнала в болницата…

За да се отвлече от мислите си. Ним погледна през прозореца на колата. Токът постепенно биваше включван в отделните квартали, скоро целият град отново ще засвети…

До следващата сутрин. И до по-следващата.

А по-нататък кой можеше да каже какво щеше да се случи и доколко ще се промени животът, с който всички те са свикнали?

— Пристигнахме, мистър Голдман — каза шофьорът, като спря пред сградата, в която бе апартаментът на Карен.

— Моля, изчакайте ме.

— Няма смисъл да влизаш вътре — каза Синтия. — Ужасно е.

Тя беше излязла пред вратата на апартамента, когато Ним дойде. В един миг, когато вратата се открехна, Ним чу истеричните викове на Хенриета Слоун и някакво виене, което вероятно принадлежеше на Джоузи. Очите на Синтия бяха подути и зачервени.

Доколкото можа, тя му обясни за серията нещастни съвпадения, които бяха довели до смъртта на Карен. Ним тъкмо започна да изказва мислите си, които го вълнуваха по пътя, когато Синтия го спря.

— Не си прав, Ним! Каквото и да сме направили ние, от доста време насам никой не бе правил за Карен толкова, колкото направи ти. Тя не би искала да се чувствуваш по този начин и да се самообвиняваш. Почакай. Имам нещо за теб.

Синтия влезе в апартамента и скоро се върна с един машинописен лист в ръка.

— Намерих го на пишещата машина на Карен. Вероятно го е писала преди… преди… — гласът на Синтия и изневери и тя не можа да продължи.

— Благодаря ти — каза Ним. — Мога ли да помогна с нещо?

Синтия поклати глава.

— В момента не.

Когато той тръгна да си ходи, тя го попита:

— Ще те видя ли отново, Ним?

Той спря. Поканата и бе съвсем лична, каквато беше и предишния път.

— Синтия, какво да ти кажа… просто не знам.

Нещото, което го тревожеше, беше, че той желаеше Синтия, която бе нежна и хубава и му предлагаше любов и топлина. Желаеше я независимо от това, че обичаше Рут и че взаимоотношенията им бяха отлични.

— Ако имаш нужда от мен, Нимрод — каза Синтия, — знаеш как да ме намериш.

Ним кимна и се упъти към асансьора.

В колата, на път за GSP & L, Ним извади от джоба си сгънатия лист със стиховете на Карен. Той го погледна.

Какво носеше в себе си искрицата? И коя бе мисълта на Карен, която той никога нямаше да разбере?

Когато Ним се Върна, Вики вече си беше отишла, но походното му легло беше приготвено, както той бе поръчал.

Мислите за Карен все още го преследваха. Независимо от думите на Синтия, чувството за вина не го напускаше. Вината бе не само негова лична, но и на компанията, която не бе спазила своите ангажименти спрямо хората, които разчитаха на нея. Ним беше сигурен, че ако спиранията на тока продължат, ще има и други нещастни случаи…

Дали някога щеше да успее да се освободи от чувството си за вина за случилото се? Някога, може би.

На Ним му се искаше да поговори с някого, да му се разкрие. На Рут не беше казал нищо за Карен, а и сега вече беше късно.

Ним зарови лице в дланите си и остана така за няколко мига. Той реши, че трябва да се концентрира и да се заеме с нещо, иначе напрежението щеше да го убие.

След десетина минути позвъня телефонът. Ним го вдигна, чу гласа на Тереза Ван Бърен:

— Ним, сигурно си решил, че за днес си приключил с пресата, нали?