Артър Хейли - Свръхнатоварване

— По дяволите! Не ми се обяснявайте. Знам какво върша. Спрете мощностите незабавно!

Георгос не знаеше за това, което ставаше горе. Ясно му бе само едно: със завъртането на цилиндъра пътят назад му бе отрязан. Не че таеше някакви надежди да се измъкне, дори напротив, в самия план на акцията шансовете за оцеляване бяха почти нищожни Но той не искаше да умира тук, вътре. Не по този начин. Не в клопка…

Георгос започна да изпада в паника. Може би все пак този проклет цилиндър щеше да спре да се върти и той би могъл да изреже още две дупки…

В момента, в който се обърна да погледне цилиндъра, ножовката, която висеше на кръста му, се откачи и падна…

Дръжката и беше жълта, за по-добра видимост, и Георгос я виждаше как пада надолу…

Инстинктивно Георгос протегна ръцете си напред и се гмурна надолу… Той почти я хвана…

В този миг той усети как водата започна да го влачи надолу и осъзна, че бе слязъл твърде надолу и помпите бяха започнали да го засмукват Той се опита да се върне, но твърде късно. Потокът неумолимо го теглеше надолу.

Той откачи акваланга си и се опита да извика, но водата веднага изпълни дробовете му След това помпата окончателно го засмука и остриетата и го нарязаха на малки парченца.

След няколко секунди само всичките помпи забавиха движението си и спряха.

В контролния пункт главният диспечер току-що бе изключил всички мощности Той беше доволен, че отговорността щеше да падне върху Острандър, защото обяснението за изключването на Ла Миссион и лишаването на компанията от три милиона киловата електроенергия би трябвало да е дяволски добро. Той таман започна да отразява събитието в дневника, когато звънна директният телефон на главния диспечер на GSP & L.

— Какво става, по дяволите? Вие спряхте подаването на електроенергия…

Боб Острандър изобщо не се съмняваше в правилността на решението си и беше сигурен, че ще може да го защити. Каквато и авария да произтече от внезапното спиране на централата, това ще бъде много по-малко зло в сравнение с повредата на кондензаторите и на помпите.

Острандър реши да се убеди, че с кондензаторите всичко е наред. Когато ги наближи, той видя някакви странни частици, които бяха излезли от помпата и се бяха събрали на кондензатора, той се наведе да види какво е това, протегна ръка да го хване, а после се отдръпна в погнуса. Частиците бяха част от човешка ръка с много странен цвят.

О, боже, колко бързо вървеше времето. Карен погледна часовника и с тревога осъзна, че минаваше вече два часа.

Струваше й се, че времето бе напреднало невероятно бързо, откакто бе обещала на Ним да отиде в болницата „Редууд“. Действително, пазарът бе отнел повече време, отколкото предполагаше, но за сметка на това тя си купи много красива рокля за смешна цена, чифт обувки, канцеларски принадлежности, които и бяха необходими, и една много красива огърлица за предстоящия рожден ден на Синтия. Джоузи също купи някои неща, които трябваха за домакинството.

Поне не трябваше да се купува храна, тъй като през тези няколко дни, когато се очакваше спиране на тока, Карен щеше да прекара в болницата.

И все пак друго си беше в къщи! Болницата щеше да и даде повече сигурност, но там обстановката беше доста спартанска, да не говорим за храната…

Те може би щяха още малко да се забавят, тъй като Джоузи предложи да обядват в къщи и след това да я закара до болницата. Затова, докато тя пишеше едно ново стихотворение, което смяташе да изпрати на Ним, Джоузи приготви обяда.

След като се нахраниха, Джоузи се зае да приготви багажа на Карен.

— Джоузи, колко си мила с мен! — възкликна Карен. — Ти правиш винаги толкова много неща за мен и никога не се оплакваш.

— Стига с тези похвали — каза Джоузи, като продължаваше да слага нещата в куфара. Карен много добре знаеше, че Джоузи не обичаше да изразява чувствата си, но все пак каза:

— Джоузи, спри за малко и ела да те целуна.

Когато Джоузи се приближи и я прегърна, Карен каза:

— Скъпа Джоузи, колко те обичам!

— Аз също те обичам — каза Джоузи и след това се върна към работата си.

Когато свърши, тя заяви:

— Готови сме. Аз ще сляза и ще докарам Хъмпърдинк. Нали можеш да останеш за малко сама?

— Да, разбира се. В това време аз ще се обадя по телефона.

Джоузи сложи на главата на Карен превръзката, на която бе закрепен микрофонът на телефона, и излезе.

Карен се опита да се обади първо на родителите си, а после на Синтия, но не намери никого в къщи.