Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Радвам се да го чуя — каза Ерик Хъмфри, чието настроение видимо се подобряваше.

Ним още веднъж си помисли колко мъдро бе решението на Ерик Хъмфри да привлече в компанията Пол Шърмън. Той явно имаше достъп до кабинета на губернатора и до членовете на законодателната комисия, когато си пожелае.

— Господа, трябва да ви кажа, че в Сакраменто до голяма степен се притесняват за нефта и горивата. За тях е почти неизбежно въвеждането на лимит за използването на бензина.

— Лично аз бих сметнал това за много полезно — каза Ерик Хъмфри. — С тези големи автомобили американците наистина се отнасят към разходите на бензин доста неикономично. За европейците това дори сигурно изглежда като безотговорност.

Ним едва се въздържа да не напомни на председателя на управителния съвет за неговата собствена голяма кола. Вместо това той каза:

— Предполагам, че в Сакраменто им е ясно, че е много по-икономично нефтопродуктите да се използват за производство на електроенергия, отколкото за гориво за автомобилите.

Пол Шърмън Йейл се усмихна.

— Мога да ви уверя, че не пропускам нито един повод, за да им го напомня.

Ним се подсети, че преди една седмица Пол Шърмън наистина излезе с подобно становище в телевизионната програма „Срещи с пресата“, където той показа забележително познаване на проблемите на GSP & L, независимо че бе в компанията отскоро. Докато гледаше предаването по телевизията, Ним отново бе почувствал съжаление, че не е вече говорител на компанията, но трябваше да признае, че Пол Шърмън се справяше изключително добре.

— Предполагам, че GSP & L все още включва в своите програми изграждането на електроцентрали — каза Пол Шърмън.

— Официално — да — отговори му Ним. — В момента в строителство са две атомни електроцентрали, за които получихме разрешение малко преди времето, когато получаването на подобно разрешително би било абсурдно. Също така сме подали документи за още две атомни електроцентрали, но там положението е почти безнадеждно. Тоест неофициално… — Ним само сви рамене.

— Вече е факт — допълни Ерик Хъмфри, — че одобряването на подобен проект в Калифорния е почти невъзможно. Единственото сигурно нещо е, че дебатите „за“ и „против“ атомната енергия ще продължават, но без да има някакъв резултат. А ние не можем да чакаме.

Ерик Хъмфри се върна към тяхната предишна беседа за нефта.

— Мисля си, че ако аз бях някой от арабските страни, също надали бих се съгласил да приемам хартиените пари в замяна на моя нефт. Сигурно бих предпочел злато или поне валута със стабилно златно покритие. Чудя се, ако настане подобна ситуация, дали Съединените щати ще са готови да се простят с част от златния си резерв…

— Дали действително имаме толкова злато, колкото се предполага, че трябва да имаме? — попита Ним. — Съществуват съмнения по този въпрос.

Ерик Хъмфри изглеждаше учуден, докато Пол Шърмън само се усмихваше.

— Абониран съм за финансовия вестник на Хари Шулц. Там често пъти пишат неща, които се оказват верни, но които другите вестници не желаят да публикуват. Там четох една статия за двама души, които доста се съмняваха, че състоянието на златния ни резерв е такова, каквото го очакваме. Единият беше вашингтонски адвокат, доктор Петер Бетер, съветник на Търговската банка на Съединените щати, а другият — Едвард Дърел, индустриалец.

Пол Шърмън добави:

— Мнозина във Вашингтон са чували за случая, но малцина го признават. Между другото, аз също съм абониран за този вестник.

— Това, за което става дума в статията, е, че Бетер и Дърел твърдят, че златото във форт Нокс не е било ревизирано от 1953 година. Но също сочат, че голямо количество от златото не е чисто, тъй като в преработените монети е имало и сребро, мед и други примеси. Само този факт ще намали запасите поне с 20%.

— Никога не съм чувал за това — каза Ерик Хъмфри.

Ним продължи:

— Има и още нещо. Предполага се, че по време на кризата на долара през 1960 година доста от златото е било използвано, за да се закрепи валутата с намерението по-късно количествата да бъдат възстановени. Но това не стана.

— В такъв случай защо го държат в тайна?

Пол Йейл се намеси:

— Отговорът е много прост. Ако целият свят научи, че доларът не е осигурен от златен резерв, ще настъпи паника на валутния пазар.

Той се замисли и добави:

— И във Вашингтон имаше много слухове за това изчезнало злато. Твърдеше се, че всеки новоназначен държавен казначей е трябвало да се закълне да пази тайна, преди да му бъде разкрит този факт. Едно нещо обаче е сигурно — правителството никога няма да позволи независима комисия да ревизира златните запаси във Форт Нокс. Не зная дали това, което твърдят Бетер и Дърел, е вярно, но не бих се учудил. Колко по-странни неща са ставали във Вашингтон.