Артър Хейли - Вечерните новини

— Насочваме се към Сион — съобщи Партридж на останалите. — Като излезем от реката и тръгнем през джунглата, ще трябва да мобилизираме всичките сили, които все още са ни останали.

Джесика постепенно се овладяваше; бе престанала да се тресе, вече не й се повдигаше. Съмняваше се обаче, че ще може някога да забрави или да се примири с онова, което бе извършила.

Сега наблюдаваше Ники, който не се бе отделил от Хари Партридж, откакто напусна килията си, та на моменти дори му се пречкаше в краката. Сякаш Хари го привличаше като магнит. Дори и в лодката се бе сгушил до него, търсейки очевидно физически контакт, което, изглежда, не бе неприятно на Хари. Той дори го обгърна отново с ръка през раменете и двамата сякаш се сляха в едно. Едва когато Ники заспа, Хари внимателно го отдели от себе си, стана и клатушкайки се, се премести до Джесика.

Партридж също мислеше за миналото и вече бе успял да забележи, че тя почти не се е променила. Бе запазила онова, от което той най-много се бе възхищавал — бързия ум, силния дух, топлината, интелигентността и съобразителността си. Знаеше, че ако останеше по-дълго време с нея, старото чувство щеше да се събуди.

Тя също се бе обърнала към него, прочитайки сякаш мислите му. Умееше да го прави още тогава, спомни си той.

— Беше ли загубила вече надежда? — попита я Хари.

— На моменти почти, но никога съвсем — усмихна се Джесика. — Е, ако знаех, че ти си се заел да ни спасяваш, щях да се чувствам съвсем различно.

— Бяхме цяла група — поправи я Хари. — И Кроф бе сред нас. Той страшно се измъчи заради вас. Като се върнем, двамата ще имате много, много нужда един от друг.

Той усети, че тя го разбра правилно: макар да се бе появил за кратко в живота й, скоро щеше отново да изчезне.

— Колко мило, че мислиш така, Хари. А ти какво ще правиш?

— Ще продължа да пиша кореспонденции — вдигна той рамене. — Все някъде ще има война. Нали знаеш, че винаги така става.

— А между войните?

Някои въпроси просто нямаха отговор. Той смени темата.

— Чудесен е твоят Ники. Точно такова момче съм си мечтал да имам.

„А можеше да го имаш, помисли си Джесика. Той можеше да бъде наш син през всичките тези години.“

Без да иска, Партридж отново си спомни за Джема и за тяхното неродено момченце.

До него Джесика въздъхна.

— О, Хари!

Мълчаха, заслушани в бръмченето на извънбордните мотори и шума на водната струя. Джесика протегна ръка и я сложи върху ръката на Партридж.

— Благодаря ти, Хари — каза тя. — Благодаря ти за всичко… за миналото, за настоящето… най-скъпа моя любов!

Мигел наруши тишината с три изстрела във въздуха. Това бе най-бързият начин да вдигне тревога. Само преди минута бе открил телата на Сокоро и Висенте и бе разбрал, че пленниците ги няма.

Освирепял от гняв, взе да буйства още в колибата. Грабна стола на пазача и го тресна в стената. Искаше му се да надупчи с куршуми и да нареже на парчета виновните за бягството на заложниците. За жалост обаче двама от тях бяха вече мъртви. А Мигел болезнено осъзнаваше, че част от вината е и негова. Откакто бяха пристигнали в Нуева Есперанса, той се отпускаше от време на време, а е трябвало да бъде нащрек. Нощем оставяше другите да охраняват, вместо сам да следи за всичко. Причината бе слабостта му към Сокоро.

Беше я пожелал още в имението Хакензак — непосредствено преди отвличането и веднага след него. По-късно усети, че тя го предизвиква, както предизвикваше и другите. Една нощ внезапно бе вдигнала голям шум с Карлос, вбесявайки от ревност Рафаел, когото бе отблъснала. Но тогава Мигел мислеше за други неща и задълженията му го принуждаваха да потиска влечението си към Сокоро.

Но в Нуева Есперанса бе съвсем друго.

Тук, в джунглата, която той иначе ненавиждаше, Сокоро, отстъпила пред неговата настойчивост, му разкри непознат дотогава сексуален рай. Правеха любов всяка нощ, понякога и денем, а тя се оказа най-опитната жена, която бе имал. Докато накрая го превърна в свой покорен слуга, очакващ като наркоман следващата им среща. Никога не му мина сериозно през ум възможността някой да направи опит да спаси пленниците.

Сега си плащаше и за похотта, и за небрежността.

Мислеше си с горчивина: скъпо ще му струва всичко, което се случи. А разберат ли от „Сендеро Луминосо“, ще поискат и живота му, особено ако пленниците не бъдат заловени отново. Ето защо най-напред трябваше да се опита да ги настигне. На всяка цена.