Артър Хейли - Вечерните новини

Щом видя автомата в ръцете на пазача, Партридж разбра, че неговият браунинг няма да го сплаши. Следователно оставаше неизбежната втора възможност. Партридж трябваше да го убие, като стреля пръв, за да го изненада. Само че имаше една пречка: Джесика. Тя бе точно на линията между него и пазача. Изстрелът можеше да попадне в нея.

Налагаше се да рискува. Това бе единственият му шанс. Сега всичко зависеше от светкавичната мисъл и реакция на Джесика. Като си пое дъх, викна високо и ясно:

— Джесика, легни на пода! Хайде!

В същия миг пазачът се извъртя рязко и вдигна оръжието си със свален предпазител. Но Партридж вече се бе прицелил, спомняйки си съвета никога да не се мери в главата, а в сърцето, защото куршумът винаги попада по-високо. Натисна спусъка и се чу лек тъп звук. Винаги се бе удивлявал на заглушителите. Погледна към пода на колибата, готов за втори изстрел, но той не бе необходим. Джесика вече се изправяше.

Партридж се насочи към вратата на колибата, но точно пред него се стрелна една сянка. Беше Мин Ван Кан, който според уговорката сега минаваше на предна линия. Мин огледа катинара на килията на Джесика и я попита знае ли къде е ключът.

— Някъде на стената, около мястото на пазача — отвърна му Джесика. — Там е и другият, на Ники.

В съседната килия Ники се размърда и след това скочи рязко.

— Мамо, какво става?

— Хубаво нещо, Ники! Не се бой! — успокои го майка му.

Ники гледаше новопристигналите — Партридж с автомата „Калашников“ в ръце и Мин, който откачаше ключовете от един пирон.

— Кои са тези, мамо?

— Приятели, много добри приятели!

Все още сънен, Ники засия. После забеляза безжизнения пазач на земята и локвата кръв до него и почти извика:

— Това е Висенте. Убили са Висенте! Защо?

— Мълчи, Ники! — смъмра го Джесика.

— И аз не го исках, Никълъс — опита се да му обясни Партридж с тих глас. — Но той щеше да застреля мен и тогава нямаше да мога да спася теб и майка ти, за което съм дошъл.

— О, вие сте мистър Партридж, нали? — досети се Ники.

— Същият.

— Бог да те благослови, Хари! Милият Хари. — Джесика бе развълнувана.

— Още сме в опасност и ни чака дълъг път. Трябва да бързаме — говореше им шепнешком Партридж.

Мин вече изпробваше ключовете един по един на всеки от катинарите. Скоро майка и син се прегърнаха пред прага на килиите си.

— Помогни ми — обърна се Партридж към Мин. Двамата завлякоха тялото на пазача в килията на Ники и го сложиха на ниското дървено легло. Партридж се надяваше да забави поне мъничко откриването на избягалите пленници. Със същата мисъл той намали пламъчето в лампата, колкото само да трепка, та във вътрешността на колибата да бъде почти тъмно.

Ники пусна Джесика и се приближи до Партридж. С почти немощен глас му заговори:

— Не се косете за Висенте, мистър Партридж. Той понякога ни помагаше, но все пак бе един от тях. Те убиха моя дядо и ми отрязаха два пръста от ръката. Така че вече няма да мога да свиря на пиано. — И той му показа бинтованата си ръка.

— Наричай ме Хари. Знам за дядо ти и за пръстите. Много ми е мъчно. — Партридж обгърна раменете на Ники и усети как момчето се притисна до него.

После кимна към Джесика и нареди на всички:

— Да вървим!

Без да пуска раменете на Ники, Хари тръгна, носейки в свободната си ръка автомата; в джоба на пазача бе намерил два резервни пълнителя и ги бе взел.

Мин вече снимаше с камерата излизането им, използвайки специални лещи за нощни снимки. Той още от предишния ден бе започнал да документира на лента операцията, но много пестеливо, тъй като разполагаше с ограничен брой касети.

Внезапно към тях се втурна Фернандес, който наблюдаваше останалите колиби. Задъхан, той предупреди Партридж:

— Идва… една жена! Сама. Май е въоръжена.

В същия момент се чу шум от приближаващи се стъпки.

Нямаше време за заповеди или някакви действия. Всички замръзнаха на местата си. Джесика стоеше точно до вратата, Мин бе срещу нея, а другите по встрани, в сянка. Партридж бе вдигнал автомата. Макар да знаеше, че стрелбата би събудила селцето, за да вземе браунинга със заглушителя, трябваше да остави автомата на земята и да освободи ръката си. А бе въпрос на мигове.

Сокоро бързо влезе вътре. Беше по нощница и държеше насочен напред револвер „Смит и Уесън“ с вдигнат предпазител. Независимо от оръжието си, Сокоро очевидно не очакваше нищо необичайно и в почти пълния мрак взе Мин за пазача.

— Pense que escuche…(Стори ми се, че чух…) — обърна се тя към него и чак тогава разбра, че той не е пазачът, а като погледна наляво, видя Джесика. Сепната, тя възкликна: — Какво правиш?… — После изведнъж засече.