Артър Хейли - Вечерните новини

— Непременно ще бъдем — отвърна този път Рита и поясни на Слоун: — Хари не залагаше много на успех още през първия ден. Затова полетът утре е само за всеки случай. Но на втория ден смяташе вероятността за по-голяма.

Рита мислеше да направи още нещо. Без да казва на Кроф, тя написа един текст до Лес Чипингъм, който щеше да предаде по факса, та председателят да го намери, като пристигне в понеделник сутринта на работа. И нарочно не написа номера на факса в личния кабинет на председателя, а на онзи при „подковата“. Така щяха да го прочетат всички, както бе станало със съобщението за уволняването на Хари Партридж. За всеки случай в адреса добави и: „Копие до всички редакции“.

Посланието гласеше:

„Презряно, егоистично и страхливо копеле!

Да уволниш Хари Партридж по този подъл начин — без причина, без предупреждение и без каквото и да е обяснение — само за да не скършиш хатъра на оная кучка, твоята покровителка, жената айсберг Лойд-Мейсън, е предателство към всичко честно и почтено в Си Би Ей.

Но Хари ще излезе от тази тиня чист като младенец! А ти вониш на канален плъх, какъвто си.

Недоумявам как съм могла да лягам с теб толкова пъти. Но никога повече! И последният мъж на света да останеш, пак няма да те пусна да припариш до мен.

И не си въобразявай, че ще работя повече за теб!

С дълбока тъга по онова, което беше някога и което никога вече няма да бъдеш, оставам твоя бивша приятелка, бивша почитателка, бивша любовница, бивша редакторка

След като горното бъде получено и асимилирано, помисли си Рита, Хари няма да е единственият, който ще си търси нова работа. Но не се притесняваше. Почувства голямо облекчение, гледайки как факсът напуска ЕНТЕЛ, за да бъде след няколко минути вече в Ню Йорк.

В Нуева Есперанса бе 2,10 след полунощ. От няколко часа Джесика бе много неспокойна: ту се унасяше, ту се стряскаше, сънувайки кошмари, които се смесваха с реалността. В един момент, сигурна, че е будна, тя бе погледнала към грубо пробитата дупка в стената срещу килията си и й се бе сторило, че в съвсем бледата светлина на отвора вижда лицето на Хари Партридж. После то изчезна така внезапно, както се бе появило. Наистина ли беше будна? Или още сънуваше? А може би имаше халюцинации?

Джесика разтърси глава да я поизбистри, но лицето пак се появи и този път остана. Една ръка й направи знак, който тя не разбра, но се взря по-внимателно в лицето. Възможно ли е? Сърцето й трепна: да, той е! Това наистина бе Хари Партридж.

Устните му беззвучно изричаха някакви думи, движеха се в опит да й съобщят нещо. Тя се съсредоточи, за да разбере, и най-сетне успя да улови думата „пазачът“. Значи: къде е пазачът?

Тъкмо тогава на пост бе Висенте. Беше застъпил преди около час и явно със закъснение, защото Рамон, когото трябваше да смени, му каза нещо много разгневен. Отвръщайки му, Висенте говореше неразбрано — явно беше пиян.

Сега седеше на стола, където не можеше да го видят през прозореца. Стори й се, че очите му са затворени. Автоматът му бе подпрян на стената до него. Наблизо гореше керосинова лампа, на чиято светлина Джесика бе различила лицето на Хари.

Много внимателно, за да не я забележи Висенте, Джесика отговори на безмълвния въпрос, посочвайки с глава към пазача. Устните на Хари отново започнаха да се движат. Чак на третия път тя разбра: „Извикай го.“ Леко кимна, а сърцето й туптеше като лудо от присъствието на Хари. Значи това бе спасението, което толкова дълго бе чакала.

— Висенте! — повика го тя тихичко, колкото да я чуе през дрямката си. После повтори малко по-високо: — Висенте!

Този път той се размърда. Очите му се отвориха и срещнаха погледа на Джесика. Тя му кимна да се приближи до нея. Той се надигна бавно, сякаш се мъчеше да изтрезнее. Тръгна към нея, после изведнъж се обърна да си вземе оръжието. Държеше автомата здраво, готов всеки момент да го използва, ако трябва. Търсейки някаква причина, задето го е събудила, тя реши да го помоли с жестове да я пусне в килията на Ники. Знаеше, че ще й откаже, но сега това беше без значение. Нямаше представа какво е намислил Хари. Знаеше само, че колкото и да е уплашена и напрегната, най-сетне бе настъпил моментът, който се боеше, че никога няма да дойде.

Снишен под прозореца, Партридж стисна по-здраво браунинга със заглушител на дулото. Дотук всичко бе минало гладко, но най-трудната и решаваща част на операцията едва сега започваше. Както изглеждаше, или трябваше да сплаши пазача с пистолета си, а после да го върже, да му запуши устата и да го остави, или — само в краен случай — да го вземе с тях като заложник. Но имаше и друга възможност: да убие пазача, което той засега не предпочиташе. Поне на едно нещо можеше да разчита. Както я помнеше, Джесика бе изобретателна, с пъргава мисъл и бързи реакции.