Артър Хейли - Банкери

Точната сума… Очевидно невероятно… очевидно невъзможно.

И все пак, защо да е невъзможно?… На Едуина изведнъж й хрумна една идея.

Часовникът на стената показваше два и десет. Едуина погледна към близкото бюро на оперативния администратор, изправи се и каза:

— Господин Тотънхоу, бихте ли дошли с мен, моля?

Тотънхоу я последва унило. Тя прекоси залата, като набързо размени поздрави с няколко от клиентите на банката. Както обикновено, в следобедните часове на последния ден от седмицата, клонът беше изпълнен с народ и работата беше напрегната. Хуанита Нунес приемаше пари от поредния клиент.

— Госпожо Нунес — каза тихо Едуина, — след като свършите с клиента, сложете табелката „Затворено“ и заключете чекмеджето с парите.

Хуанита Нунес не каза нито дума, приключи приемането на парите и постави малката метална табелка на гишето. Когато се обърна, за да заключи чекмеджето, Едуина видя, че момичето плаче, а сълзите се стичат по бузите му.

Едуина се опита да не обръща внимание на сълзите й и каза:

— Господин Тотънхоу, госпожа Нунес работи на касата откакто сме отворили, нали?

— Да — потвърди той.

Часът е приблизително толкова, колкото беше и в сряда, когато разбраха за изчезналите пари, мислеше си Едуина, само дето работата днес беше повече.

Тя посочи чекмеджето с парите.

— Госпожо Нунес, вие твърдите, че винаги знаете какво количество пари имате в чекмеджето. Знаете ли колко са парите ви сега?

Младата жена се поколеба за миг. След това кимна с глава, тъй като не можеше да говори, задавена от сълзите си.

— Запишете сумата.

Хуанита Нунес се замисли. След това взе молива и написа 23 765 долара.

Едуина подаде листа на Тотънхоу.

— Моля, отидете с госпожа Нунес и останете с нея, докато направи баланс на касата си за днес. Проверете резултата. Сравнете го с тази цифра.

Тотънхоу погледна скептично листа.

— Аз съм доста зает, и ако трябва да стоя при всеки касиер…

— Ще останете само при нея — заяви Едуина.

Тя прекоси отново залата и се върна на бюрото си.

Тотънхоу се появи след четирийсет и пет минути.

Изглеждаше притеснен. Едуина забеляза, че ръцете му треперят. Той остави листа хартия на бюрото. Цифрата, която Хуанита Нунес бе написала, бе дебело оградена с молив.

— Ако не бях видял с очите си — каза той, — не бих повярвал.

От обичайното му мрачно настроение нямаше и следа. Той беше слисан.

— Точна ли е цифрата?

— Съвършено точна.

Едуина се мъчеше да събере мислите си. Ето че всичко, свързано с разследването, се беше променило, рязко и драматично. Аргументите и предположенията до този момент изключваха подобна феноменална памет.

— Спомних си нещо, докато идвах насам — каза Тотънхоу. — Преди години, може би преди двайсет и повече, познавах един човек, който работеше в малък провинциален банков клон. Той притежаваше необичайната способност да запомня цифри. Чувал съм, че има и други такива хора. Те сякаш разполагат със сметачна машина в главите си.

— Да се бяхте сетили за това в сряда — заяви Едуина.

Тотънхоу се върна на бюрото си, а тя записа в своя бележник:

Все още не е ясно дали Нунес е невинна, но поне може да й се вярва. Може би е неволна жертва?

Но ако не е Нунес, тогава кой?

Някой, който добре познава реда в банката.

Човек от клона? Служител на банката?

Но как?

„Как“ ще се разбере по-късно. Първо трябва да открием причината, после човека.

Причината? Сигурно е някой, който ужасно се нуждае от пари.

Тя написа повторно с главни букви: НУЖДАЕ СЕ ОТ ПАРИ. И добави: Да се проверят личните чекови/спестовни влогове на всички служители — ДОВЕЧЕРА!

Едуина започна да прелиства телефонния указател на централното управление на банката, за да се обади на шефа на отдела за финансови ревизии.

В петък следобед всички клонове на Първа търговска американска банка работиха три часа повече.

Външните врати на главния градски клон бяха заключени от дежурния по охраната в шест следобед. Последните няколко клиенти излязоха един по един през страничната стъклена врата, съпроводени от дежурния.

Точно в шест и пет някой почука делово по стъклената врата. Пазачът обърна глава и видя млад мъж, облечен с костюм и тъмен шлифер. Той носеше куфарче. Мъжът беше почукал с монета от петдесет цента, увита в носна кърпичка.

Дежурният се приближи и човекът с куфарчето залепи документа си за самоличност на стъклото. Пазачът го погледна, отключи вратата и мъжът влезе вътре.