Херман Хесе - Степния вълк

Щом чу, че никога не пия вино, на лицето му отново се появи израз на безпомощност и Халер каза:

— Да, да, вие имате право. И аз години наред живях във въздържание и също дълго време постих, но сега отново съм под знака на водолея, един тъжен и пропит с влага знак.

И когато на шега подхванах този намек и дадох да се разбере колко невероятно ми изглежда тъкмо той да вярва в астрологията, Халер пак заговори с оня вежлив тон, който често ме обиждаше, и отвърна:

— Съвсем правилно, и в тази наука за съжаление не мога да вярвам.

Сбогувах се и си тръгнах, а той се прибра много късно през нощта, но стъпката му бе неизменно същата и както винаги не си легна веднага (от съседната стая аз чувах това съвсем ясно), а постоя във всекидневната си, където лампата свети още цял час.

Не съм забравил и една друга вечер. Тогава бях сам вкъщи, леля ми я нямаше, позвъни се на външната врата и когато отворих, там стоеше млада, много хубава дама и щом попита за господин Халер, аз я познах — именно тя беше на фотографията в стаята му. Посочих й неговата врата и се оттеглих, тя остана известно време горе, скоро след това ги чух заедно да слизат, оживени и доволни, надолу по стълбището и да се отдалечават в шеговит разговор. Бях много учуден, че отшелникът имаше любовница, а и толкова млада, хубава и елегантна — всички мои предположения за него и живота му отново ми се видяха съмнителни. Още след час обаче той вече се прибираше вкъщи сам, с тежка и тъжна стъпка. С мъка изкачи стълбата догоре и после часове наред тихо влачеше крака из всекидневната си, напред и назад, също както вълк снове в клетка; цяла нощ, едва ли не до сутринта, в стаята му светеше.

Не зная почти нищо за тази връзка и искам само да добавя — видях го още веднъж със същата жена на една от улиците на града. Вървяха под ръка и той изглеждаше щастлив, отново се учудих колко прелест и дори наивност може да има понякога в неговото угрижено лице на пустинник и разбрах жената, разбрах съчувствието, което моята леля изпитваше към този човек. Но същия ден вечерта той се върна в къщи тъжен и жалък; срещнах го на вратата и както в други случаи, пак носеше под палтото си шишето с италианско вино, с което седя до полунощ горе в леговището си. Съжалявах го, но що за безутешен, загубен и беззащитен живот водеше!

Е, стига бъбрене! Не са потребни повече сведения и описания, за да проличи, че Степния вълк водеше живот на самоубиец. Но въпреки това аз не вярвам да е сложил край на живота си тогава, когато ненадейно и без да се сбогува, но след като бе издължил всички неизплатени суми, напусна нашия град и изчезна. Никога вече не чухме за Халер и все още пазим няколко писма, които после се получиха за него. Тук той не остави нищо освен ръкописа, който бе възникнал по време на престоя му у нас и който ми подарява с няколко реда и забележката да постъпя със записките му както пожелая.

Невъзможно беше да проследя дали събитията, за които се разказва в ръкописа на Халер, по съдържание отговарят на действителността. Не се съмнявам, че в по-голямата си част те са съчинения, не обаче в смисъл на произволно измислени, а в смисъла на търсене на изказ, чрез който дълбоко изживени душевни процеси да се представят в одеянията на видими събития. Вероятно тези отчасти фантазни явления в художествената творба на Халер датират от последните седмици на неговия тукашен престой, не се съмнявам, че в тяхната основа е вложен къс от действителни преживелици. По онова време нашият наемател всъщност се бе променил по държание и облик, прекарваше много време вън от къщи, понякога и цели нощи, а книгите му стояха недокоснати. При вече редките ни срещи той изглеждаше поразително оживен и подмладен, няколко пъти дори доволен. Всеки случай, веднага след това настъпи нова тежка депресия, Халер оставаше по цял ден в леглото, без да желае храна; тъкмо тогава се разрази и необикновено бурното, дори брутално скарване с появилата се отново негова любовница, което възмути цялата къща и го накара на другия ден да моли леля за извинение.

Не, аз съм убеден, че не е посегнал на живота си. Той е още жив, слиза и се изкачва с уморени нозе някъде по стълбищата на чужди къщи, вглежда се някъде в блестящо излъсканите паркетни подове и чисто поддържани араукарии; денем седи в библиотеките, нощем — в гостилниците; или лежи на взето под наем канапе, слуша как зад прозорците живеят светът и хората — знае, че е откъснат от тях, но не се самоубива, защото някаква останка от вяра му казва, че в сърцето си трябва да изпита докрай тези страдания, тази горчива мъка и че това е болката, която ще го погуби. Аз често мисля за него — той не направи живота ми по-лек, нямаше дарбата да подкрепи силното и ведрото в мен и да го насърчи — ох, напротив! Но аз съм друг човек и не водя живот като неговия, а свой, скромен и бюргерски, ала осигурен и изпълнен със задължения. И така, ние спокойно и с добро чувство можем да мислим за него — и аз, и леля ми, която би разказала за Степния вълк повече от мене, но всичко остава скрито в нейното добро сърце.