Херман Хесе - Степния вълк

Както към съня и работата, така много нееднакво и според настроението си, пришелецът се отнасяше и към храненето и пиенето. В някои дни той изобщо не излизаше от къщи и освен сутрешното кафе, не слагаше в уста нищо. Понякога леля намираше като единствен остатък от неговия обяд кора от банан, ала в други дни той се хранеше по ресторанти, ту в добри и елегантни, ту в малки кръчми из покрайнините. Здравословното му състояние, струва ми се, не беше добро; освен болките в краката, поради които често твърде мъчително се изкачваше по своята стълба, изглежда го мъчеха и други смущения. Веднъж той между другото каза, че от години нямал нито здрав сън, нито редовен стомах. Приписах това преди всичко на неговото пиене. По-късно, когато от време на време го придружавах в една от любимите му гостилници, се случваше да бъда свидетел на това, колко бързо и охотно се налива с вино, но истински пиян не сме го видели нито аз, нито някой друг.

Никога няма да забравя първата ни лична среща. Ние се познавахме само като съквартиранти в къща за наематели. Една вечер, прибирайки се от кантората у дома, за мое учудване намерих господин Халер седнал на площадката на стълбището между първия и втория етаж. Приседнал върху най-горното стъпало, той се отдръпна, за да ми направи място да мина. Попитах дали не му е лошо и предложих да го придружа догоре. Халер ме изгледа и аз забелязах, че го бях разбудил от някакъв сънен унес. Бавно се усмихна, появи се онази хубава и жаловита усмивка, с която толкова често ми късаше сърцето, после ме покани да седна до него, аз благодарих и казах, че не съм свикнал да седя по стълбите, пред жилищата на чужди хора.

— Ах, да — каза той и се усмихна по-широко, — имате право. Но почакайте още миг, трябва да ви покажа защо ми се иска да поседя тук още малко.

При това Халер посочи към площадката пред жилището на първия етаж, където живееше една вдовица. На малката, покрита с паркет площ между стълбището, прозореца и стъклената врата, до стената бе сложен висок махагонов шкаф със стара обкова, а на пода пред него — две ниски поставки, върху които в големи саксии растяха една азалия и една араукария 1 1 Араукария — иглолистно дърво, което вирее в Южна Америка и Австралия. . Растенията имаха хубав вид и всякога бяха много чисто и безукорно поддържани. Това бе направило приятно впечатление и на мене.

— Виждате ли — продължи Халер, — тази тясна площадка с араукарията ухае така приказно, че аз често не мога да я отмина, без да се поспра за малко. И в дома на вашата леля мирише, разбира се, хубаво, цари ред и най-голямата чистота, но площадката с араукарията тук е така сияйно чиста, избърсана от прах, измита и лъсната, ненарушимо чиста, че просто ти въздейства. Тук винаги трябва да поема дълбоко дъх, не усещате ли аромата? Как миризмата от смазка за паркет и един слаб дъх на терпентин, заедно с махагона, измитите листа на растенията и всичко дават някакъв букет, превъзходен израз на бюргерска чистота, грижливост и точност, на изпълнен дълг и вярност в незначителното. Не зная кой живее тук, но зад тази стъклена врата трябва да е рай на чистотата и бюргерския бит, върху когото не оставят прашинка да падне, един рай на реда и плахо-трогателната преданост към малките привички и задължения.

И тъй като аз мълчах, той продължи:

— Не мислете, че говоря с ирония. Мили господине, дори и през ум не ми минава да осмивам този бюргерски бит и ред. Наистина аз самият живея в един друг свят, не в този, и едва ли бих издържал дори ден в дом с такава араукария. Но макар и стар, и толкова дръглив степен вълк, то все пак аз съм син человечески, моята майка също беше бюргерска жена и отглеждаше цветя, бдеше над стаята, стълбището, мебелите и завесите и се стараеше да придаде на жилището и живота си толкова много чистота, спретнатост и порядъчност, сякаш все се гласеше да си иде. За това ми напомня дъхът на терпентин, също и араукарията, и ето че понякога сядам тук, гледам тази малка тиха градина на реда и се радвам, че всичко това още съществува.

Той поиска да стане, обаче му беше трудно и не ме отстрани, когато му помогнах малко. Продължавах да мълча, но също както преди се беше случило с леля ми, се поддадох на някакво обаяние, каквото от време на време странният мъж можеше да има.

Бавно се заизкачвахме нагоре заедно и пред своята врата, вече с ключ в ръката, той ме погледна още веднъж открито и много приветливо в лицето и каза:

— Вие идвате от кантората си? Ех, да, аз нищо не разбирам от това, живея малко встрани, в покрайнината, знаете ли. Но мисля, че също се интересувате от книги и подобни неща, веднъж леля ви ми каза, че сте завършили гимназия и сте били много добре по гръцки. Тази сутрин открих един израз у Новалис, искате ли да ви го покажа? Ще достави радост и на вас.