Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Голдмунд се бе вслушал с изненада, но при думите „ти си забравил своето детство“ той трепна, сякаш улучен от стрела, без Нарцис да забележи, тъй като — по маниера си — по време на разговора твърде често и за дълго затваряше очи или се взираше пред себе си, като че така намираше думите по-добре. Той не видя как лицето на Голдмунд изведнъж трепна и почна да помръква.

— Да те превъзхождам… аз тебе! — заекна Голдмунд само за да каже нещо, той сякаш се бе вкаменил.

— Разбира се — продължи да говори Нарцис, — натури като твоята със силни и деликатни сетива, одухотворените, мечтателите, поетите, обичащите са различни от нас, от хората на духа, и почти винаги сме превъзхождани от тях. Вашият произход е майчиният. Вие живеете пълнокръвно, на вас са дадени силата на любовта и умението да се преживява. Ние, духовниците, макар често да изглежда, че ръководим и удивляваме вас, другите, не живеем пълнокръвно, живеем в сухота. На вас принадлежи богатството на живота, ваш е сокът на плодовете, ваша — градината на любовта, красивата страна на изкуството. Ваша родина е земята, а наша — идеята. Вие сте застрашени от удавяне в света на чувствата, ние — от задушаване в безвъздушното пространство. Ти си човек на изкуството, аз съм мислител. Ти спиш на гръдта на майката, аз будувам в пустинята. На мен ми свети слънцето, на теб ти светят луната и звездите, твоите сънища са за момичета, моите за момчета…

Голдмунд бе слушал е широко отворени очи как Нарцис говори с известно ораторско самоопиянение. Повечето от неговите думи го пробождаха като мечове; при последните му слова той пребледня и затвори очи. Когато Нарцис забеляза това и изплашен го попита, съвсем пребледнелият с угаснал глас каза:

— Веднъж ми се случи да рухна пред теб и да се разплача, ши си спомняш. Това не бива да се повтори, никога няма да си го простя, а и на тебе не! Сега бързо излез и ме остави сам, ти ми наговори страховити неща.

Нарцис беше много смутен. Словата го бяха увлекли, той бе имал чувството, че говори по-добре от обикновено. Но сега с изумление видя, че някоя от изречените думи дълбоко бе разтърсила приятеля му, че бе улучил нещо много живо у него. Беше му трудно в този момент да го остави сам. За секунда се поколеба, но набръчканото чело на Голдмунд го предупреди и смутен той излезе, за да позволи на приятеля си да намери самотата, която му бе потребна.

Този път напрежението в душата на Голдмунд не доведе до изблик на сълзи. С чувството, че е най-дълбоко и безнадеждно наранен, сякаш Нарцис изведнъж бе забил нож в гърдите му, той остана прав, стоеше с мъка поемайки си дъх, със смъртно свито сърце, с бяло като платно лице, с отпуснати ръце. Отново го обзе някогашната притесненост, само с няколко степени по-силна, отново вътрешно се задушаваше, че трябва да се вгледа в нещо страшно, нещо съвсем непоносимо. Но този път никакво избавително хълцане не му помагаше да устои на бедата. Света майко божия, какво бе това? Случило ли се бе нещо? Убили ли го бяха? Той ли беше убил? Какво толкова страховито бе казано?

Въздъхна мъчително, сякаш отровен, беше пълен до пръсване от усещането, че трябва да се освободи от нещо смъртоносно, заседнало дълбоко в него. С движение на плувец изскочи от стаята, без да съзнава, бягаше през най-тихите и напълно безлюдни кътчета на манастира, през коридори и стълбища, на открито, на въздух. Бе се озовал в най-вътрешното убежище на манастира, под аркадата около манастирския двор. Над няколкото зелени лехи ясно и слънчево се издигаше небето, в хладния с каменен полъх въздух откъм подземието се усещаше приятна струя с аромат на рози.

В този час, без да подозира, Нарцис бе направил това, което отдавна беше негова копнежна цел: бе назовал по име демона, от когото бе обладан неговият приятел, бе му го представил. С някои от думите си бе докоснал тайната в сърцето на Голдмунд, тя се бе разразила в неудържима болка. Нарцис дълго броди из манастира и търси приятеля си, но не го намери никъде.

А Голдмунд стоеше под една от тежките извити каменни арки, които водеха от коридора към вътрешната градинка, от колоните на арката с широко отворени очи го гледаха три животински глави на кучета или вълци. Раната го дълбаеше ужасно, без път към светлина, без път към разум. Смъртен страх стягаше гърлото и стомаха му. Неволно, вдигайки глава, той забеляза на един от капителите на колоната три животински глави и мигом му се стори, че трите свирепи глави седят, блещят се и лаят вътре в самия него. — Мигом трябва да умра — усети той с ужас. И веднага след това, треперещ от страх, помисли: „Вече губя разсъдъка си, животинските муцуни ще ме разкъсат.“