Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Човек трябва да възлезе на Кабул или дори на Сухия чал под него и оттам да хвърли поглед към алпийското било между Ловница и двата Мечита. Гледката е поразяваща. Един вкаменен гигант се е проснал от запад на изток. Ясно се очертава главата — с високото чело, острия нос и твърдата брадичка под груби, месести устни! Гръдният кош на великана и равният, вече поприбран корем стигат до Лопушките върхове. А дълбоките снежни преспи между тия два върха се издигат нагоре, почти до най-заоблената част на корема. Краката, изопнати и с остри колене, се губят някъде към двата Мечита, гдето са щръкнали втвърдените ходила… Илюзията е пълна! Дъхът не на един планинар е спирал от изума пред вкаменения гигант. Някои го наричат Великана, други — Каменния човек. Спокойно и неподвижно почива той през вековете, особено зиме, когато навлече бялото си наметало…

Алпийското било на Рила завършва източно от Кабул, по извивките на пакостника Джерман към низините и полето. Джерман и малката Сапаревска вада разделят крайната част на билото от Лакатишка Рила, която загражда долината на Черни Искър откъм север. Меките заоблени контури на тоя дял от планината галят окото и са в пълен контраст със зъберите на Прекорека и насрещните Купени. Те някак странно наподобяват хрисимите Родопи. Билото е почти безлесно. На запад то започва с голата Зекирица (1734 м), снишава се в неголяма седловина и пак се надига при Тепанковица току над Говедарци. Това е Зекиришкият дял на Лакатишка Рила. В него, между Борнатица и Тъмния рид, се намират едни от най-хубавите борови гори в цяла Рила. От тях извират потоците, които пълнят реката Лакатица, а тя се влива чрез широк разлив в Черни Искър срещу Говедарци. От нейния тревист дол се издига ридът Симоновци, по-горист от събратята си и със стръмни, припечни склонове почти до Шишманов връх, който затваря долината на Черни Искър откъм изток.

Дългата елипсовидна долина на Черни Искър е всъщност една дълбока оградна, вътрешнопланинска котловина с посока изток-запад като насрещното алпийско било до Мальовица. Върховете по това било се редят един подир друг като кули в ограден зид, дълъг цели единадесет километра и все над изохипса от 2500 метра. Само Купените представляват една шесткилометрова гигантска стена. Няколко едри рида се спускат от билото към реката. Всеки от тях има свое име. И с право, защото дори билото да не беше тъй красиво и да не мамеше планинарите, те пак щяха да бродят по неговите гористи склонове, петимни да прескачат реките, да стануват край езерцата и да се преборят с непроходимия клек. Дълбоки речни долини отделят ридовете. Ала зеленината ги слива. Друг е изгледът привечер, когато човек възлезе на Сухия чал под Кабул и хвърли поглед на изток, към дълбоката котловина. В такъв час, огрени от косите лъчи на слънцето, ридовете се открояват съвсем ясно и приличат на огромни дипли в зелената пола на планината.

В самия западен край, почти в дъното на дълбоката котловина, се издига ридът Бялата вода. Под него протича Прави Искър. Отвъд е дългият Зелени рид, по чието било пълзи старата пътека от заслона „Вада“ до връх Дамга и хижа „Иван Вазов“. Неговите източни скалисти склонове представляват почти отвесни стени, подпрени върху каменни срутища, и се спускат устремно към дълбоко врязаното корито на дългата Урдина река. Подир него следва Калбура, достоен за името си на гърбушко и също тъй стръмен на места. Особено над хижа „Мальовица“. По-нататък следва ридът Плана, доста оголен по билото, а подир него се диплят двата прави рида на Прекорека. Между тях пълзи пътечката към Йончевото езеро и неповторимото Страшно езеро, кръстено тъй от художника Христо Йончев-Крискарец. На изток, вече в далечината, се редят Голия рид и Лопушница, извила дълъг гръб досам едноименните върхове. Последен се спуска ридът на Мечитите. В по-ниската си част той се раздвоява при заравнен тревист прешлен и там се кипри спретнатата скиорска хижа „Самоковска комуна“. От източния край на алпийското било скромният Средонос се спуска на север и почти успоредно на другите ридове, самият той не по-висок от тях. Отвъд неговия зелен гръб ръждавеят отвесните Орлови скали. Но там е Демиркапия…

Всеки от десетината дълги рида, спускащи се на север от алпийското било към долината на Черни Искър, виши снага между дълбоки речни долове. Два такива дола представляват същински проломни долини — тоя на Леви Искър и на Урдина река. Само проломът на Демиркапия сякаш ги превъзхожда. По него през днешната долина на Бели Искър се е придвижвал огромен ледник — челните моренни валове още личат край селото. Ледници са лазили и по другите две проломни долини. Затова те са тъй дълбоки, с изпъкнали скални издатини, чести напречни прагове и едри, съвсем заоблени скални блокове при входа на клисурите. Тая на Леви Искър е особено внушителна. Несравними са и праговете по горното течение на същата река, известни като Плочите. Ала дори Плочите с техните водопади от разтопено сребро бледнеят пред дивата прелест на глухата и безкрайно дълга долина на Урдина река. Цели четири часа пътникът върви по пътеката ту връз единия, ту връз другия бряг на реката — от водослива и с Прави Искър чак до висящия праг отсам най-близкия изумруд от съзвездието на Урдините езера, — върви, възхищава се на скалите и водопадите, на столетните борове и стотиците разновидни горски цветя и се чуди где да дене, как да запази в паметта си тая неподправена красота!