Франк Хърбърт - Домът на Ордена

А след като Одрейди го върна в квартирата му на кораба, последният тлейлаксиански Майстор остана дълго време загледан в преградното поле на оня коридор, по който Айдахо и Мурбела минаваха често на връщане от площадката за упражнения. Знаеше, че трябва да бъде точно там, когато те излизат през широкия входен портал. Винаги бяха изпотени и задъхани. Този път обаче никой от събратята му по затворническа орисия не се появи, въпреки че прекара в наблюдение повече от час.

Ползва голата като ментат! Което би трябвало да означава, че той има достъп до командно табло към корабните системи. Наистина, не бива да лишава ментата си от необходимите му данни. Аз пък трябва да намеря начин да се срещна насаме с него. Да, винаги мога да прибягна към езика с подсвирване, въведен във всеки гола. Не бива да изглеждам прекалено угрижен. Малки отстъпки при преговорите, може би. Оплакване, че жилището ми ограничава свободата на движение. Нека видят, че затворничеството ме изнервя и губя търпение.

Докараха Лусила пред височайшето присъствие на почитаемата мама в тръбообразна клетка — една камера в друга. Оплетена шигърова жица я приковаваше в средата на съоръжението.

— Аз съм височайшата почитаема мама — изрече вместо поздрав седналата на масивния черен стол.

Дребна жена с трико е червено и златисто.

— Предназначението на клетката е да те пази, ако решиш да си послужиш с Гласа. За нас няма опасност. Имаме имунитет, оформен като рефлекс. Просто убиваме. Много от вашите загинаха по този начин. Познаваме Гласа и го ползваме. Не забравяй това, когато те пусна от клетката.

Тя отпъди с жест прислугата, внесла предпазното съоръжение:

— Вървете си!

Лусила огледа помещението. Без прозорци. Почти квадратно. Осветено от няколко сребристи светоглобуса. Яркозелени стени. Типично място за разпит. Бяха я докарали с клетката малко преди зазоряване.

Зад височайшата почитаема мама нещо изщрака и встрани се отвори панел, откъдето в стаята чрез скрит механизъм се плъзна друга, по-малка клетка. Имаше правоъгълна форма, а в нея по първоначалното й впечатление стоеше изправен гол мъж. Той се обърна и я погледна. Футар!

Имаше широко лице, видя и кучешките му зъби.

— Иска чеше гръб — изрече футарът.

— Да, мили. Ще те почеша по-късно.

— Иска яде — продължи футарът, загледан в Лусила.

— По-късно, драги.

Футарът продължи да оглежда Лусила.

— Ти дресьор? — попита съществото.

— Разбира се, че не е дресьор!

— Иска яде — продължи да настоява футарът.

— По-късно, казах! А сега седни и ми помъркай.

Футарът клекна в клетката и от гърлото му се разнесе ръмжене.

— Нали са сладури, когато се размъркат? — попита височайшата почитаема мама, но очевидно не очакваше отговор.

Присъствието на странното същество озадачи Лусила. От такива като него се очакваше да преследват и унищожават почитаеми мами. А беше в клетка, между другото.

— Къде го хванахте? — попита тя.

— На Гамму — отговори другата жена, без да знае какво разкрива.

Значи тук е Възела — помисли Лусила, разпознала предишната вечер съединителната станция от лихтера. Футарът спря да мърка.

— Яде — проръмжа той.

Светата майка също би хапнала нещо с голямо удоволствие. Не я бяха хранили от три дни и с усилие сдържаше спазмите на глада. Малките глътки вода от литровото шише, оставено в клетката, свършиха добра работа, но и то бе вече почти празно. Слугите, които я докараха, се изсмяха на молбата й за храна:

— Футарите обичат крехко месо!

Най-много обаче я измъчваше липсата на мелиндж. Тази сутрин почувства първите абстинентни болки.

Скоро ще трябва да свърша със себе си.

Групата от Лампадас я умоляваше да издържи:

Бъди храбра. Ами ако откачената почитаема мама ни забрави?

Кралицата-паяк. Ето как Одрейди наричаше тази жена.

Височайшата почитаема мама продължи да я оглежда с опознавателна цел, без да сваля ръка от брадичката си. Отстрани приличаше на слабоволев човек. Лице без характерни черти, в което погледът открива само безличие.

— Знаеш, че накрая ще загубите — каза височайшата почитаема мама.