Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Одрейди и сестрите й размениха погледи, които съдържаха един и същ неизречен въпрос. Какво друго ни остава?

Като се изправяше, старшата майка погледна Айдахо и каза:

— Ето подходяща работа за Прозиращ в истината ментат!

Жените си тръгнаха и Тег се изтегна в един от столовете, загледан в празната стая, която се намираше зад стената за наблюдение. Оттук всичко се виждаше много ясно и той още долавяше тежките удари на сърцето си след положеното усилие.

— Нелошо шоу — каза момчето.

— Виждал съм и по-хубави — изречено с безкрайно сух глас.

— Точно сега изпитвам нужда от голяма чаша маринет, но се съмнявам, че това тяло може да го понесе.

— Бел ще чака Дар, когато тя се върне в Централата — напомни Айдахо.

— Да се продъни в най-дълбоката яма на ада, дано! А ние трябва да обезвредим онези почитаеми мами, преди да са ни намерили.

— И нашият башар е подготвил плана?

— По дяволите това звание!

Айдахо пое рязко и дълбоко въздух, стреснат от изблика на Тег.

— Дънкан, ще ти разкажа нещо! Веднъж, когато пристигнах за важна среща с потенциални врагове, чух как ме представя някакъв човек от помощния персонал: „Башарът е тук.“ Идеше ми да го наругая, след като се почувствах попаднал в абстрактна ситуация.

— Поява на неясно петно за ментата.

— Точно така е, разбира се. Знаех, че званието ме отделя от нещо, което не бих дръзнал да загубя. Само башар ли? Аз бях повече. Бях Майлс Тег, с което име ме бяха нарекли моите родители.

— Бил си привързан към верижката-списък с имена!

— Точно така. Дадох си сметка, че името ми се намира на известно разстояние от нещо с особено голяма важност. Майлс Тег? Не, бях някъде съвсем в началото. Чувах как майка ми казва: „Ой, какво хубаво бебе.“ Тоест имах и друго име: Хубаво Бебе…

— Спусна ли се по-надолу? — Айдахо не скри, че е очарован от чутото.

— Почувствах се уловен. Едно име води до друго, което отново води до имена, а после и до липсата им. Когато минавах през онази важна за случая зала, бях останал без име. Дръзвал ли си да го сториш някога?

— Веднъж — отбелязано с неохота.

— Всички го правим поне веднъж. Намирах се там. Бях инструктиран предварително. Знаех за всеки един от присъстващите на масата — лице, име, звание, както и множество останали подробности.

— Всъщност не си бил наистина там.

— О, виждах как лицата, очакващи да ме претеглят, се чудят и тревожат. Но те не ме познаваха!

— Което създаде в теб усещането за голяма сила, нали?

— Точно така, както ни бяха предупреждавали в училището за ментати. Запитах се: „Намира ли се в началото си този Разум?“ Не се смей. Въпросът измъчва с напразни надежди.

— Значи спуснал си се по-надолу?

Завладян от разказа на Тег, Айдахо не отчете сигналните предупреждения, идващи от окрайнините на съзнанието.

— О, да. Озовах се в прочутата Огледална зала, за която разказват и от която ни предупреждават да бягаме.

— Тогава си спомняш как си се измъкнал и…

— Да си спомням ли? Очевидно и ти си бил там. Паметта ли те изведе?

— Тя помогна.

— Въпреки предупрежденията, аз се помайвах, наблюдавайки „аза на собствените аз“ и непрестанните промени. Отражения на отраженията — до безкрайност.

— Очарованието на „сърцевината на моето аз“. Дяволски малко са съумелите да се измъкнат от подобна дълбочина. Имал си късмет.

— Не съм убеден, че трябва да се нарича късмет. Знам, че съществува Първо осъзнаване, някакво пробуждане…

— Което пък разкрива, че не е първото…

— Исках да зърна собственото си аз в корена на същото!

— Останалите участници в срещата не забелязаха ли нещо странно у теб?

— По-късно осъзнах, че съм седял с каменно изражение, скрило цялата мисловна гимнастика.

— Не си ли говорил?

— Не, бях буквално онемял. Изтълкували са го като „очакваната резервираност на башара“. Толкова за репутацията ми!

Айдахо понечи да се засмее, но си спомни за видеоочите. Моментално осъзна как наблюдателите-вардияни ще изтълкуват последните откровения. Безумна дарба в един опасен потомък на атреидите. Сестрите знаеха за огледалата. Всеки избягал оттам е подозрителен. Какво ли са му показали те?

Сякаш чул опасния въпрос, Тег продължи:

— Бях попаднал в клопката и го разбирах. Виждах се като прикован на легло в някакво подобие на живот, но това никак не ме интересуваше. Огледалата бяха всичко за мен, докато не видях майка си, изплавала като от вода. Изглеждаше почти такава, каквато беше, преди да умре.