Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Прецени, че помещенията пасват на обитателката им. Почти нищо, с изключение на рисунката, което да й напомня за нейния произход, но гледката от всеки от прозорците би могла да бъде от Дар-ес-Балат, разположен дълбоко в сухоземите на Дюн.

Тих звук на триене откъм вратата привлече вниманието й. Обърна се и видя самата Шийена. Бе надникнала някак плахо през пролуката, преди да влезе при старшата света майка.

Движението казваше:

Значи дошла си в моята стая. Добре. Защото друг би могъл да не зачете поканата ми.

У Одрейди потекоха смесени мисли с появата на девойката.

— И си спомням за болката, която ми причини, когато възвърна моите спомени.

Тег помръкна:

— Точка за теб, Дънкан. Не е потребно извинение. — Момчето сякаш погледна към говорещите в него, надигнали гласовете си.

— Дар, как е въздухът горе? Достатъчно чист ли е за теб? Ама че тъпа идея! — помисли тя. — Знае го добре. Никак не е чист, разбира се.

Въздухът бе натежал от дишането на седящите около нея, включително онези, които искаха да споделят драматичното й присъствие, тези с идеите (а нерядко само с вярата, че ще бъдат по-добри за нейния пост), както и другите, които предлагаха ръце и искаха същото. Чист, наистина! Тя усети, че Тег прави опит да й каже нещо. Какво бе то?

„Понякога трябва да бъда автократ!“

Чу се да го изрича по време на една от разходките им в овощните градини, обяснявайки му думата „автократ“, след което добави:

„Имам властта и трябва да я ползвам. Това ми тежи ужасно.“

Имаш властта, така че ползвай я! Ето какво й говореше ментат-башарът. Дар, убий ме или ме пусни.

Все още бе блокирала поради липса на време и знаеше, че той ще го почувства.

— Майлс, Бурзмали е мъртъв, но успя да остави резервна бойна единица, която подготви сам. Най-доброто от…

— Не ми доскучавай с дребни подробности!

Какъв глас на военачалник! Все още тъничък и пронизителен, ала съдържащ всички най-важни елементи.

Без да им бъде наредено, прокторите се върнаха при люка. С яден жест Одрейди им заповяда да се махат. И чак тогава разбра, че вече е взела решение.

— Върнете му дрехите и го доведете тук — разпореди се тя. — Да дойде и Стреги.

Първите думи на появилия се Тег разтревожиха старшата майка и тя се запита дали не е направила грешка:

— Ами ако не воювам така, както искате?

— Но нали сам каза…

— Казвал съм много неща през моите, хм… животи. Дар, боят не укрепва моралния дух.

Тя (както и Тараза) бяха чували неведнъж мнението на башара по този въпрос:

Воденето на война наслагва утайка от типа на „яж, пий и се весели“, което нерядко в причина за морален срив.

Беше вярно, но тя не схващаше каква мисъл го е навела на решението да й го припомни тъкмо сега.

Срещу всеки ветеран, който пристига с ново усещане за силата на съдбата („оживях, следователно Бог е решил нещо“), много повече се връщат у дома със сподавяна с мъка горчивина, готови да тръгнат „по лекия път“, тъй като са претеглили толкова зло от войната.

Думите бяха на Тег, но представляваха и част от нейната вяра.

Стреги се втурна в стаята, ала преди да заговори, Одрейди й даде знак да се отдръпне и да чака мълчаливо.

За първи път помощницата събра кураж да не се подчини на старшата света майка.

— Дънкан трябва да знае, че има още една дъщеря. Майката и детето са живи и здрави — тя погледна към Тег. — Здравей, Майлс. — Едва сега се дръпна назад и застана тихо и кротко.

Оказа се по-добра, отколкото се надявах — помисли Одрейди.

Айдахо се отпусна на стола, почувствал цялото напрежение от безпокойството, примесено с преценката му за онова, което бе наблюдавал оттук. Тег кимна на Стреги, но заговори на Одрейди:

— Има ли още какво да се пошепне на Божието ухо? — Бе много важно да останат нащрек и той да разчита, че старшата майка си дава сметка за това. — Ако не, аз наистина умирам от глад.

Одрейди вдигна пръст — и чу как помощницата излезе. Бе напълно сигурна, че Тег знае накъде насочва вниманието й, когато каза:

— Може би този път наистина си оставила белег.

Острието бе отправено към хвалбата на Сестринството: „Ние не оставяме белезите да се натрупват върху миналото ни. Защото те често прикриват повече, отколкото откриват.“

— Някои белези разкриват повече, отколкото скриват — каза той и погледна към Айдахо. — Прав ли съм, Дънкан?

Един ментат се обръща към друг ментат.

— Струва ми се, че попаднах на стар спор — отговори Айдахо.