Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Айдахо пое несигурно дъх. Нима Тег не знаеше, че казаното току-що от него е регистрирано от видеоочите?

— Сега сестрите ще помислят, че съм поне потенциален Куизъц Хадерах… Друг Муад’Диб. Краставици на търкалета, както ти, Дънкан, обичаше да повтаряш. Никой от двама ни няма да рискува с това. Знаем какво натвори той и не сме глупаци!

Айдахо не успя да преглътне. Ще бъдат ли приети както трябва думите на башара? Говореше истината, но все пак…

— Тя ме хвана за ръката — продължи Тег. — Чувствах го! Така ме изведе от онази зала. Очаквах да я видя седнала до мен на масата. Ръката ми все още потръпваше от нейното докосване, но самата тя вече си бе отишла. Знаех го. Трябваше просто да застана мирно и да поема командването. Сестринството можеше да придобие важни преимущества при онази среща и аз направих всичко необходимо, за да ги има.

— Да не би майка ти да е имплантирала…

— Не! Видях всичко така, както светите майки гледат в Другите Памети. Тя изразяваше нещата по своему: „По дяволите, защо си губим времето тук, когато имаме толкова много работа?“ Дънкан, тя никога не ме е напускала. Както и миналото, което никога не си отива от нас.

Айдахо мигом зърна целта, преследвана от Тег чрез това подобие на рецитал. Честност и прямота!

— Разполагаш ли с Други Памети?

— Не! Освен онова, което всеки държи под ръка в критични ситуации. Огледалната зала бе от такъв порядък, тъй че случаят ми даде възможност да видя и почувствам източника на помощта. Но няма да се връщам там!

Айдахо прие казаното от него. Повечето ментати дръзват да се потопят в Безкрайното и се запознават с преходното естество на имена и звания, ала разказът на момчето-башар бе много повече от обяснение за Времето като поток и картина.

— Прецених, че е дошъл часът да се представим пред „Бин Джезърит“ — заключи Тег. — В действителния си образ. Редно е да знаят докъде могат да ни се доверят. Има работа за свършване, а ние май загубихме доста време с глупости.

Денят на завръщането на Дортужла не потръгна добре за Одрейди. Конференцията по оръжейни въпроси с Тег и Айдахо завърши без вземане на решение. Усещаше близостта на преследвача с брадвата през цялото време на срещата, което се отрази чувствително на реакциите й.

После дойде следобедното занимание с Мурбела — думи, думи, думи. Събеседничката й се оказа оплетена във философски въпроси. Същинско безизходно положение, ако изобщо можеше да се каже, че Одрейди се бе натъквала досега на нещо подобно. Вече бе ранна вечер и тя се намираше в най-крайната западна точка на площта с павирана настилка около Централата. Това бе едно от любимите й места, но стоящата до нея Белонда я лиши от очакваната наслада, скрита в спокойствието. Именно тук ги намери Шийена и попита:

— Вярно ли е, че си разрешила на Мурбела да се движи свободно из кораба?

— Втасахме я! — моментално реагира Белонда; явно това бе едно от нещата, от които тя най-много се боеше.

— Бел — отряза я старшата майка и посочи към обиколния пояс от овощни градини. — Онова малко възвишение ей там е мястото с посадени от мен дървета. Искам да се разпоредиш край тях да се издигне една скъпа прищявка — съградена така, както аз я желая. Става дума за белведере с решетъчна рамка, разбира се, както му е редът…

Сега вече нищо не можеше да спре Белонда. Одрейди рядко я бе виждала толкова ядосана. И колкото повече доводи хвърляше Бел, толкова по-непреклонна изглеждаше позицията на старшата.

— Искаш някаква… лудория, а? Прищявка в тази плодова градина? За какво още ще прахосваш насъщния ни? Лудория! Най-подходящата табела за друго от твоите…

По начало спорът бе глупав. И двете знаеха двайсетина думи по въпроса. Старшата майка не искаше да направи първа завой, а Бел рядко отстъпваше за каквото и да е. Дори когато Одрейди млъкна, тя продължи атаката си — вече в празно пространство. Накрая, когато предизвикалата спора изразходва цялата си енергия, каза:

— Бел, дължиш ми един великолепен обяд. Погрижи се да бъде най-доброто, на което си способна.

— Дължа ти аз!… — отново започна да пръска слюнки Белонда.

— Жертвоприношение в името на мира — спокойно поясни Одрейди. — Искам да бъде сервирано в моето белведере… Модната ми прищявка.